— Разбира се, господарю — отвърна стратегът. Благочестието му беше прословуто.
— Всички сме ваши слуги. Ще бъде както кажете, трижди пресветли господарю. — Гесий се поклони с гъвкавост, необичайна за възрастта му.
Боносус гледаше как другите се раздвижват, реагират, започват да действат. Самият той бе парализиран от тежестта на това, което току-що бе решено. Валерий щеше да воюва за трона. С шепа хора. Знаеше, че ако бяха повървели съвсем мъничко на запад през есенния покой на градините, императорът и императрицата можеше да са слезли по каменните стъпала в скалата, да са се качили на бързата ладия и да са отплавали в морето, преди някой да се е оказал по-предвидлив. Ако донесенията бяха верни, точно в този момент по улиците на Града вилнееха над сто и петдесет хиляди души. Леонт бе поискал тридесет стрелци. Ауксилий щеше да разполага със своите екскубитори. Две хиляди души. Не повече. Взря се в императрицата — изправила гръб, неподвижна като статуя, по средата на прозореца. Мястото, което бе избрала, не беше случайно. Знаеше как и къде да застане на сцената, за да въздейства най-силно. „Императорските одежди са пристойни за траурен саван, господарю. Нали?“
Спомни си как императорът бе погледнал отгоре дебелия си, плувнал в пот началник на данъчните служби. Из града кръжаха слухове за онова, което Лизип бе направил на двамата духовници в една от подземните си килии. От доста време. Гадни слухове. Лизип от Кализион някога беше добре сложен мъж — Боносус помнеше волевото му лице, строгия му глас, необичайно зелените очи. Но твърде дълго бе държал власт в ръцете си. Не можеше да бъде покварен или подкупен в службата си, това всички го знаеха, но всички също така знаеха, че покварата може да приеме… други форми.
Боносус си даваше ясна сметка, че собствените му навици прекрачват границите на приемливото, но извращенията на дебелия мъж, за които се носеха слухове — с момчета, насилени съпруги, престъпници, роби — го отвращаваха. Освен това данъчните реформи на Лизип и преследването на заможните съсловия бяха причинили значителни загуби и на него. Не знаеше точно какво у Лизип го вбесява. Но знаеше, защото неведнъж тихо му бяха намеквали, че в този бунт се крие нещо повече от слепия гняв на простолюдието. Немалко патриции в Сарантион и провинциите нямаше да са недоволни, ако видеха, че Валерий от Тракезия се е махнал и че… на Златния трон е седнала по-податлива на влияние фигура.
Зяпнал мълчаливо, Боносус видя как императорът каза нещо на Лизип и как той бързо вдигна глава. Изправи се с усилие, целият червен. Валерий се подсмихна. Боносус така и не разбра какво е казал. В този момент всички в залата се бяха раздвижили — а ударите по портите продължаваха да кънтят.
Призован на това събиране по чисто процедурна формалност — официално сенатът все още съветваше императора от името на народа, — Боносус стоеше объркан, никому ненужен и уплашен между изкусно изваяното сребърно дръвче и разтворения източен прозорец. Императрицата извърна глава и го видя. Усмихна му се.
И сега, седнал на три реда от нея в катизмата, с отново пламнало от спомена лице, Плавт Боносус си спомни как Аликсана му заговори, с много свойски тон и леко вдигната вежда в израз на небрежно любопитство, все едно са възлегнали един до друг на вечерния пир на някой посланик:
— Кажете ми, сенаторе, задоволете женското ми любопитство. Наистина ли по-малкият син на Регалий Парезис е също толкова красив гол, колкото и облечен?
Тарас, четвърти колесничар на Червените, не харесваше позицията си. Изобщо не я харесваше. Всъщност, ако беше толкова честен, колкото трябва да е човек пред себе си и пред бога, я мразеше като скорпиони в ботушите си.
Докато слугите държаха на място възбудените му коне зад желязната бариера, Тарас се разсейваше от резките погледи на колесничаря вляво и опипваше възела на юздите зад гърба си. Юздите трябваше да са вързани добре. Твърде лесно беше да ги изтървеш от ръцете си в безумната надпревара. После Тарас провери и ножа на кръста си. Деветия ездач беше взимал не един колесничар, защото не е могъл да среже юздите навреме и да се освободи, когато колесницата се преобърне и конете го повлекат. Човек препуска между една гибел и друга, помисли си Тарас. Винаги.
Хрумна му, че това е особено вярно за него на това първо надбягване в празничния следобед. Беше в седма позиция — лошо място, но уж трябваше да е без значение. Яздеше за Червените. От него не се очакваше да спечели главно състезание с участието на всички първи и втори колесничари на Сините и Зелените.