Имаше си роля във всяко надбягване — като всички Бели и Червени състезатели. И тази задача точно сега беше твърде усложнена, поради неопровержимия факт, че мъжете на шеста и осма писта имаха много силни очаквания за победа въпреки външния старт и че на всеки от двамата бяха заложили по половината от осемдесетте хиляди души по трибуните.
Тарас стисна здраво камшика. Мъжете до него носеха церемониални сребърни шлемове, които ги отличаваха като първи за своя цвят. Видя ги как ги свалиха и се спогледаха крадешком, щом музикалните акорди на процесията заглъхнаха, за да отстъпят място на последните приготовления за надпреварата. Вляво и малко зад него Кресценс от Зелените нахлузи здраво на главата си кожения състезателен шлем, а един от слугите грижливо прибра сребърния до гърдите си. Кресценс хвърли бърз гневен поглед на Тарас… а той не успя да извърне очи навреме.
— Само да влезе пред теб на Линията, червей такъв, ще те пратя да ринеш торта в някой порутен хиподрум на северната граница на Карч. Честно те предупреждавам.
Тарас преглътна и кимна. „Ох, колко сме честни“, помисли с горчивина, но го премълча. Погледна над бариерата и по пистата. Линията, очертана с бяло по пясъка, бе на двеста разтега от тях. До тази точка всяка колесница трябваше да се задържи в пистата си, за да има полза от зигзагообразното подреждане и да се избегнат сблъсъци още на старта. След като стигнеха бялата линия, външните колесници можеха да започнат да се врязват. Стига да има място.
Тъкмо това бе проблемът, разбира се.
В този момент Тарас направо съжали, че не си беше останал да кара в Мегарион. Малкият хиподрум у дома му на запад можеше и да не е чак толкова важен, една десета от големината на този, но там той беше Зелен, а не някакъв си долен Червен, караше на силната Втора позиция, таеше големи надежди, че след някой сезон ще се домогне до сребърния шлем, спеше си у дома и ядеше вкусните гозби на майка си. Хубав живот, захвърлен като скъсан бич в деня, в който един агент на Зелените от Сарантион дойде, видя го как кара и го нае. Щял да кара за Червените известно време, така му казаха, това беше началото, през което преминаваха почти всички в Града. Справел ли се достойно… какво пък, всички виждаха как живеят всички велики колесничари.
Ако човек мисли, че е добър, и иска да преуспее, каза агентът на Зелените, той отива в Сарантион. И толкова. Тарас знаеше, че това е вярно. Беше млад. Това беше възможност. „Пътуване към Сарантион“ го наричаха — когато някой поеме такъв шанс. Баща му беше горд. Майка му поплака и му опакова ново наметало и две амфори от наследения още от баба й цяр срещу почти всяка болежка. Отварата с най-отвратителния вкус на земята. Тарас беше взимал по лъжица от нея всеки ден, откакто пристигна в Града. Лятото майка му му изпрати още две гърнета по имперската поща.
И ето го сега, здрав като млад жребец, на най-последния си ден от първия си сезон в столицата. Без счупени кокали през годината и само с няколко нови белега, само с едно лошо падане, което го остави замаян за няколко дни и му се причуваше музика от флейти. Съвсем не лош сезон, помисли си Тарас, предвид това, че конете, които караха Червените и Белите — особено по-задните — бяха безнадеждно хилави, ако ги сравниш с тези на Сините и Зелените на голямата писта. Тарас се държеше дружелюбно, трудеше се усърдно, учеше се бързо и беше станал повече от подходящ — така поне му говореше окуражително неговият фракционарий — за задачите на по-малките цветове. А те, в края на краищата, бяха едни и същи на всяко надбягване. Блокирания, забавяния, дребни хитрини (по-големите можеха да струват победата на водещия ти цвят и отстраняване и бич по гърба или през лицето от Първия колесничар в съблекалнята), дори грижливо премерени във времето падания, за да събориш препускащия зад теб противников впряг. Номерът при последното бе да не си счупиш кост или да умреш, разбира се.
Дори беше спечелил три пъти в малките надбягвания, включващи по-задните Зелени и Сини и Червените и Белите — бяха само за забавление на тълпата, с накланящите се колесници, безразсъдните завои, опасните струпвания и ожесточените млади колесничари, пердашещи се един друг в домогванията си към признание. Три победи бяха съвсем прилично постижение за младок, каращ Четвърти за Червените в Сарантион.
Проблемът бе, че съвсем прилично нямаше да е достатъчно точно в този момент. По цял легион причини предстоящото надбягване бе изключително важно и Тарас проклинаше съдбата, че участта му бе да кара във външна писта между побеснелия Кресценс и вихрушката, каквато представляваше Скорций. Изобщо не трябваше да участва в тази надпревара, но вторият колесничар на Червените по-рано тази сутрин беше паднал и си беше изкълчил рамото, а фракционарият бе предпочел да остави Третия си за следващата надпревара, където можеше да получи шанс да спечели.