Като пряк резултат от това, сега седемнадесетгодишният Тарас от Мегарион чакаше на стартовата линия, зад коне, които изобщо не познаваше добре, притиснат между двамата най-добри състезатели за деня, като единият даваше ясно да се разбере, че ако не отреже пътя на другия, кратката му служба в Града може да приключи.
Всичко това бе защото не разполагаше с достатъчно пари да си купи сигурна защита срещу плочките с проклятия, Тарас го знаеше. Но какво можеше да направи? Какво?
Първата тръба отекна — предупреждение за предстоящия старт. Конярите се оттеглиха. Тарас се наведе напред и заговори на конете. Запъна здраво стъпала в металните чембери на пода на колесницата и изнервено погледна надясно и малко напред. После бързо наведе очи. Скорций, който с лекота държеше на място опитния си впряг, му се усмихваше. Пъргавият тъмнокож сорианец имаше приятна усмивка — гибелна, както разправяха, за жените в Града — и в този момент се бе извърнал и гледаше весело Тарас.
Тарас насила вдигна глава. Нямаше да е добре да изглежда уплашен.
— Лоша позиция, нали? — подхвърли му кротко Първият на Сините. — Не се притеснявай. Кресценс иначе е добродушен. Знае, че не можеш да си толкова бърз, че да ме преградиш.
— Добродушен ли съм, мамка му! — изръмжа от другата страна Кресценс. — Искам го това надбягване, Скорций. Искам си седемдесет и петото за годината и го искам сега. Барас или както там ти беше името, задръж го навън или свиквай с миризмата на конска тор в косата си.
Скорций се изсмя.
— Всички сме свикнали с това, Кресценс. — И цъкна успокоително на четирите си коня.
Най-едрият от тях, величественият дорест жребец най-вляво, беше Серватор и Тарас копнееше в сърцето си да застане в колесница зад това великолепно животно поне веднъж в живота си. Всички знаеха, че Скорций е превъзходен, но знаеха също така, че голяма част от успеха му — доказан с двете статуи в спината, преди да е навършил трийсет — се дължи на Серватор. Имало беше и бронзова статуя на коня в двора пред залата за пиршества на Зелените, до тази година. През зимата я бяха стопили. Когато Зелените загубиха колесничаря, загубиха също и коня, защото в последния договор на Скорций бе поставено необичайното условие, че той е собственикът на Серватор, а не партията.
През зимата беше минал на страната на Сините, за сума и при условия, които никой не знаеше със сигурност, макар да се ширеха какви ли не слухове. Мускулестият вечно сърдит Кресценс беше дошъл от север — карал там като Първи на Зелените на неугледния полусрутен хиподрум на Сарника — втория по големина град на Империята — и донякъде бе утешил скръбта на партията си с това, че беше корав, напорист и агресивен, и че печелеше надпревари. Седемдесет и пет щеше да е великолепен първи сезон за новия фаворит на Зелените.
„И седемдесет и четири ще са“, отчаяно му се искаше да каже на Тарас, но го премълча.
А и време нямаше. Най-десният кон във впряга му бе станал неспокоен и трябваше да му обърне внимание. Карал беше този впряг само веднъж, още през лятото. Тръбата за старта се вдигна. Един коняр притича и помогна на Тарас да се задържи на позицията си. Той не погледна към Кресценс, но чу свирепия му вик:
— Каса червено, ако задържиш тоя сориански кучи син отвън за една обиколка, Карас!
— Казва се Тарас! — извика в отговор Скорций от омразните Сини, пак със смях — в същия миг, в който тръбата отекна и бариерите рязко се люшнаха встрани и отвориха широката писта — като засада или като блян за слава.
— Гледай старта!
Карулус стисна Криспин под мишницата и изрева, за да надвика оглушителния шум, щом тридесет и два коня излязоха иззад бариерите и прозвуча първият, предупредителен тръбен сигнал. Криспин гледаше. Двамата с Варгос бяха научили доста предобеда. Карулус се оказа изненадващо вещ и неизненадващо приказлив. Стартът беше почти половината състезание, особено с най-добрите колесничари, които едва ли щяха да допуснат грешка на седемте обиколки около спината. Който и да поведеше в първия кръг, нужен беше късмет и огромно усилие, за да бъде изпреварен.
Истинската драма възникваше, когато — както сега — двамата най-добри колесничари са толкова навън, че е невъзможно да спечелят, освен ако не влязат отзад и не се борят през блокадите и събарянията на по-малките цветове.