Кресценс бе имал достъп до счетоводните книги на своята фракция. Знаеше какви огромни суми заделят Зелените за контразаклинания срещу табличките с проклятия, поръчвани срещу Скорций през годините. Допускаше, че Сините на свой ред са похарчили тази година още повече.
Щеше да е приятно, помисли си, докато бършеше прах и пот от лицето си сред статуите в последния състезателен ден от своята първа година в Сарантион, да можеше да го мрази. Представа нямаше как Скорций бе съобразил, че отломките все още ще са там след един толкова обикновен сблъсък на две колесници. Всъщност така и нямаше да попита, но ужасно му се искаше да го разбере. Бяха го оставили да хване вътрешната пътека в последния кръг и той бе направил точно каквото му бяха позволили — като дете, бързащо да сграбчи сладкиша, помислило си, че възпитателят му е обърнал гръб.
Забеляза, малко кисело, че съюзникът му, препускащ за Червените в седмата пътека — Барас, Варас или както там се казваше — онзи, когото Скорций беше залъгал с приказките си в началото, всъщност е догонил изтощения впряг на Белите в последния завой и е спечелил второто място с немалката награда. Чудесен резултат за един младеж, състезаващ се втори за Червените, а и предотвратяваше пълното тържество на Сините и Белите.
Реши, че при всички тези обстоятелства ще е неуместно да го кори. По-добре бе да остави това надбягване зад гърба си. Днес предстояха още седем надпревари, той беше в четири от тях и все още искаше своите седемдесет и пет победи.
На връщане към съблекалните под зрителските трибуни, за да отдъхне преди второто си надбягване този следобед, разбра, че вторият на Сините, Давзис, падналият при сблъсъка, е издъхнал — счупен врат — при падането или докато са го изнасяли.
Деветия колесничар винаги препускаше с тях. Днес беше показал лицето си.
На Хиподрума препускаха в почит към слънчевия бог и императора и за да донесат радост на хората, а някои — в чест на храбрия Хеладик, и всички знаеха — всеки път, щом застанеха зад конете — че може да загинат тук, пред тълпата.
7.
Може ли човек да забрави какво е да си свободен?
Въпросът я бе споходил по пътя и все още я измъчваше, неполучил отговор. Може ли една година в робство завинаги да дамгоса характера ти? Или това, че са те продали? У дома тя беше с остър език, остроумна, рязка. Еримицу. Прекалено умна, за да се омъжи, безпокоеше се майка й. Сега беше уплашена до дъното на душата си: притеснена, объркана, подскачаща при всеки звук, извръщаща очи. Цяла година бе търпяла всеки мъж, който плати на Моракс, да я използва както пожелае. Цяла година, през която я биеха и за най-малката грешка, понякога и без повод, само за да не забравя положението си.
Бяха престанали чак накрая, когато им трябваше без белези, чиста като жертвено животно, за да умре в гората.
От стаята си в хана Кася чуваше шумовете от Хиподрума. Звук несекващ, като от водопадите в родния й север, но усилващ се на интервали — не като падащите отвисоко води — в съкрушителен грохот, рев като от хилядогьрлен звяр, щом дойдеше някой съдбовен обрат, ужасен или удивителен там, където бягаха конете.
Зубирът в леса не беше издал никакъв звук. Там се бе възцарила тишина, под и над листа, загърнати и затаени в мъгла. Светът, затварящ се в най-малкото нещо, в единственото нещо. Нещо ужасно или удивително, и върнатият й живот, отвеждането й от Елшовия лес и в Сарантион, за който не беше и бленувала. И на свобода, която беше блян всяка нощ цяла година.
Точно в този момент на Хиподрума се бяха сбрали осемдесет хиляди души. Карулус го беше казал. Такова число умът й дори не можеше да побере. Близо петстотин хиляди имаше в града, казал бе Карулус. Дори след въстанието преди две години и след чумата. Как бе възможно да не тръпнат от страх всички тези хора?
Беше прекарала предобеда в тази малка стая. Помислила бе да поръча да й донесат яденето тук, с промяната, която това щеше да въплъти, и зачудена кое ли момиче, пребито и наплашено, ще се появи с подноса за „дамата“.
Дамата с войниците. С мъжа, който отиваше в двореца. Тя беше тази дама. Карулус се бе погрижил всички долу да го научат. Тук раболепното обслужване вървеше с високия сан, както и навсякъде, а отварянето на Бронзовите порти бе прагът към света в Сарантион.
Марциниан беше отишъл там. Или по-скоро Гай Крисп. Беше казал да го наричат така насаме. Името му беше Криспин. Беше имал жена, Иландра. И тя беше умряла, както и двете му дъщери. Викал беше името й в един крайпътен хан.
Не беше докоснал Кася от онази нощ, след Елшовия лес. Дори тогава я беше накарал да спи в наметалото му на пода — в началото. Тя сама бе дошла в леглото му, когато извика. Едва тогава се беше обърнал към нея. И само тогава. След това беше дал да се разбере, че ще си има своя стая, докато пътуваха с войниците през понеслите сухи листа есенни ветрове, през бързите реки на Саврадия и сребърните мини, през ожънатите нивя на Тракезия, а след това — първата смайваща гледка с тройните стени на Града.