Петстотин хиляди души.
Кася, чийто свят се въртеше и променяше толкова бързо, че и умно момиче като нея трудно можеше да се оправи, представа си нямаше как да опише и подреди онова, което изпитваше. Толкова беше смутена и объркана от бързия ход на нещата. Можеше да се изчерви — точно сега, — ако си припомнеше част от онова, което наистина бе изпитала, неочаквано, малко преди зазоряване в онези единствена нощ.
Беше в стаята си, чуваше Хиподрума, кърпеше наметалото си — своето наметало. Нямаше опит в боравенето с игла и конец, но трябваше да го направи. В края на краищата беше слязла в гостилницата за обяд. Нали беше еримицу, умната, съзнаваше, че ако си позволи да остане затворена между четири стени и зад заключени врати, може никога повече да не излезе навън. Колкото и да беше трудно, слезе долу, насила. Обслужиха я небрежно, но не и пренебрежително. Всичко, което една жена можеше да очаква навярно, особено тук, в Града.
Поръча си печена патица с праз лук, хляб и чаша разредено вино. Хрумна й, докато се хранеше в края на масата, че никога в живота си не го е правила: да й поднесат храна в хан, като гост, и да пие вино. Сама.
Никой не я притесни. Гостилницата беше почти празна. Всички бяха на Хиподрума или празнуваха последния ден на Дикания на улиците, грабеха храна и пиене от сергиите, махаха на шумните развяващи знамена членове на гилдиите и на партиите, надпреварващи се по пистите на Хиподрума. Чуваше ги отвън, в слънчевия есенен ден. Наложи си да се храни бавно, да си изпие виното, дори си наля втора чаша. Беше свободна гражданка на Сарантийската империя под управлението на Валерий Втори. И беше ден на голямо празненство. Стресна се, когато прислужницата я попита иска ли диня за десерт.
Косата й беше същата като нейната. Но беше по-стара. И имаше стар белег на челото. Кася й се усмихна, когато й донесе динята, но тя не отвърна на усмивката й. Малко след това обаче й донесе голям стакан с две дръжки, пълен с греяно вино с подправки.
— Не съм поръчвала това — каза притеснено Кася.
— Знам. А трябваше. Денят е студен. Това ще те успокои. Мъжете ти скоро ще се върнат и ще са възбудени. Винаги са възбудени след надбягвания. Пак ще имаш много работа, скъпа.
И се отдалечи, пак без да й се усмихне, преди Кася да успее да я поправи. Все пак си беше доброта. „Скъпа“. Искаше да изрази доброта. Значи и това все още можеше да се случи, в градовете.
Виното беше хубаво. Миришеше на зрели плодове и топлина. Кася си седеше кротко, отпиваше по малко — и го довърши. Гледаше през отворената врата към улицата. Несекващ поток от хора, напред и назад. От целия свят. Улови се, че мисли за майка си, за родния дом, а послеза това къде беше самата тя сега. В този момент. Мястото сред божия свят, където се бе озовала. А после си помисли за онази нощ, в която бе легнала с Марциниан — Криспин, — и това отново я накара да се изчерви и да се почувства изключително странно.
Направи това, което Карулус й бе наредил, и накара прислужницата да добави храната към сметката за стаята й, след което се върна горе. Имаше си своя стая. Затворена врата, с нова ключалка. Никой нямаше да влезе и да я използва, или да й заповяда да направи нещо, което не иска. Толкова прекомерен лукс, че чак плашещ. Седна до малкия прозорец, с иглата в ръка и с наметалото, топло на коленете й, но греяното вино след другите две чаши я беше замаяло и сигурно беше задрямала под лъча слънчева светлина.
Силното чукане по вратата я сепна. Стана припряно, загърна се в наметалото — неволен жест на самозащита — и отиде до вратата. Не я отвори.
— Кой е? — попита. Гласът й прозвуча колебливо.
— А, да. Казаха, че си били довели блудница. — Стегнат глас, на човек от изтока — възпитан, но рязък. — Искам да видя западняка, Марциниан. Отвори.
Тя беше еримицу, напомни си Кася. Беше. Беше свободна, имаше права по закон, ханджията и хората му бяха долу. Беше посред бял ден. И Марциниан може би точно сега имаше нужда тя да не изгуби самообладание. Беше чувала достатъчно често как Моракс говореше с търговци и благородници. Можеше да го направи.
Пое си дъх.
— Кой го търси, ако мога да попитам?
Последва къс сух смях.
— Не говоря с проститутки през заключени врати.
Гневът явно помогна.
— А аз не отварям врати на невъзпитани непознати.