Отново потърка голата си брадичка. Гладкостта й беше ужасна, изнервяща. Все едно някой обръснат, натруфен в коприна и напарфюмиран сарантийски придворен стоеше в тялото му, на половин свят от дома. Бяха го лишили от представата за самия себе си, която беше градил с години.
И това усещане — тази натрапена промяна във външност и самоличност — вероятно имаше нещо общо с всичко, което последва, реши той след време.
Нищо не беше намислено предварително. Това поне го знаеше. Той просто беше един безразсъден човек, готов винаги да спори и противоречи. Майка му винаги го беше казвала, жена му, приятелите. Отдавна се беше отказал да го оспорва. Обикновено почваха да се смеят, щом почнеше, затова беше престанал.
След проточилото се чакане и взирането в синята луна, издигнала се отвъд прозореца, събитията се развиха бързо — щом веднъж започнаха. Сребърните врати се разтвориха широко. Криспин и представителите на канцелара бързо се обърнаха. Двама гвардейци — невероятно високи, в бляскави сребристи туники — излязоха от тронната зала. За миг Криспин зърна зад тях движение и цветове. Разнесе се благоухание на тамян. Чу музика, после това — полюшващи те се цветове — спря. Зад гвардейците се появи мъж, облечен в пурпур и бяло, с церемониален жезъл в ръце. Един от евнусите му кимна и той погледна Криспин. Усмихна се — проява на щедрост в такъв момент — и каза:
— Изглеждате напълно подходящо. Очакват ви с благоволение. Джад да е с вас.
Криспин пристъпи колебливо напред и застана до херолда на прага. Той го изгледа равнодушно през рамо.
— Марциниан от Варена, нали?
Наистина не го беше мислил предварително.
Още докато го изричаше, през ума му мина мисълта, че може да го убият заради това. Потърка се по толкова гладката брадичка и заяви, съвсем спокойно:
— Не. Името ми е Гай Крисп. Но от Варена, да.
Слисането изражение на херолда можеше дори да се нарече комично, ако ситуацията бе малко по-друга. Един от гвардейците до Криспин леко помръдна, но без никакво друго движание, без дори да извърне глава.
— Да ти го начукам! — прошепна херолдът с изисканото произношение на източната аристокрация. — Да не мислиш, че ще обявя друго име вместо това в списъка? Вътре прави каквото си искаш.
И пристъпи важно в залата, и удари по пода с жезъла. Бърборенето на придворните вече беше спряло. Бяха се подредили в шпалир, изчакваха, отворили пътека през залата.
— Марциниан от Варена! — заяви херолдът и името отекна под купола на залата.
Криспин пристъпи напред, със замаяна глава, усетил десетки ухания, поглъщащ хиляди цветове, но размити и замъглени. Направи предписаните три стъпки, коленичи, опря чело в пода. Изчака, като преброи до десет наум. Изправи се. Нови три стъпки към мъжа, седящ сред огрения от свещите златен блясък, който трябваше да е тронът. Коленичи отново, сведе отново глава и пак докосна с чело хладната каменна мозайка. Преброи, като се мъчеше да успокои разтуптяното си сърце. Изправи се. Нови три стъпки, за трети път коленичи и се наведе.
Този последен път остана така, както му бяха наредили, на десет крачки от императорския трон и втория трон до него, на който седеше жена с ослепителни накити. Не вдигна очи към нея. Чу леко любопитно мърморене откъм придворнте благородници, дошли от пира да видят в двора новодошъл родиец. Родийците все още будеха интерес. Някой подхвърли шега, звънна кръшен женски смях, след това тишина.
Тишина, в която заговори нечий тънък като папирус, много ясен глас.
— Бъди добре дошъл в Императорския двор на Сарантион, художнико. От името на августейшия император и императрица Аликсана Първа, разрешено ти е да станеш, Марциниан от Варена.
Това трябваше да е Гесий, реши Криспин. Канцеларът. Покровителят му, ако имаше такъв. Затвори очи и си пое дълбоко дъх. Остана съвсем неподвижен, с чело, опряно на пода.
Последва пауза. Някой се изкикоти.
— Разрешено ти е да станеш — повтори тънкият сух глас. Криспин си помисли за зубира в леса. А после за Линон, птицата — душата, — която бе говорила в ума му, макар и толкова за малко. Спомни си, че бе пожелал да умре, когато издъхна Иландра. Отвърна, без да вдига глава, но колкото може по-ясно:
— Не смея, господарю.
Шумолене — затаени гласове, дрехи, като листа, сипещи се по пода. Усещаше смесените благоухания, хладината на мозайката, музиката беше секнала. Устата му беше пресъхнала.
— Възнамеряваш да останеш проснат така вечно? — В гласа на Гесий се долови остра нотка.
— Не, ваше сиятелство. Само докато не ми бъде дадено правото да застана пред императора със собственото си име. Иначе съм измамник и заслужавам смърт.