Това ги накара да онемеят.
Канцеларът за миг като че ли се стъписа. Гласът, който заговори след това, беше школуван, изящен. И женски. След време Криспин щеше да си спомня как я чу за първи път. Тя каза:
— Ако всички, които са мамили в тази зала, трябваше да умрат, боя се, че нямаше да има кой да ни съветва или забавлява.
Удивително беше как една тишина и друга тишина можеха да са толкова различни. Жената — а той съзнаваше, че това е Аликсана и че този глас ще остане в ума му завинаги — продължи след добре премерената пауза:
— Предпочитате по-скоро да бъдете наричан Гай Крисп, доколкото разбирам? Художникът, достатъчно млад, за да тръгне на път, след като поканеният му колега е преценил, че е твърде слаб за това пътуване?
Дъхът на Криспин излезе от гърдите му все едно, че го бяха ударили в корема. Те знаеха. Знаеха. Как — представа нямаше. От това следваха много неща, плашещо много, но нямаше никаква възможност да го премисли. Постара се да запази спокойствие, опрял чело в пода.
— Императорът и императрицата познават хорските сърца и души — промълви най-сетне. — Наистина дойдох вместо своя съдружник, за да предложа на императора каквато помощ ми е посилна със скромните си умения. Ще държа на своето име, както императрицата ме удостои, като го изрече, или ще приема наказанието, полагащо ми се за тази дързост.
— Нека да го изясним съвсем точно. Ти не си Марциниан от Варена, така ли? — Нов глас, властен и рязък, някъде близо до двата трона.
Карулус бе отделил малко време през последните етапи на пътуването им, за да му разкаже каквото знаеше за имперския двор. Криспин беше почти сигурен, че говори Фаустин, главният официарий. Съперник на Гесий, може би най-властната особа тук — след онзи на трона.
Онзи на трона нищо не беше казал дотук.
— Изглежда, че някой от вашите куриери не е предал както подобава императорската покана, Фаустин — заяви Гесий със сухия си глас.
— По-скоро изглежда, че евнусите на канцелара не са успели да се уверят, че един мъж, официално представен в двора, наистина е този, за когото се представя — не остана длъжен другият. — Това е опасно. Защо наистина се представихте за Марциниан, художнико? Това е измама.
Трудно му беше да го направи с глава, опряна в пода.
— Не съм. Изглежда, че… за съжаление… херолдът погрешно е чул името ми, когато му го казах. Наистина му казах кой съм. Името ми е Гай Крисп, син на Хорий Крисп. Майстор съм на мозайки и такъв съм бил през целия си зрял живот. Марциниан от Варена е мой колега и съдружник вече от дванадесет години.
— Херолдите — тихо каза императрицата с изумителния си копринен глас — не са много от полза, щом правят такива грешки. Не бихте ли се съгласили, Фаустин?
Което, разбира се, отговаряше на въпроса кой назначава херолдите, помисли Криспин. Умът му работеше трескаво. Хрумна му, че си създава врагове с всяка изречена дума. Все още нямаше представа как императрицата — а и императорът, трябваше да приеме — бяха научили името му.
— Това ще го разследвам, естествено, трижди въздигната. — Резкият тон на Фаустин изведнъж омекна.
— Не мисля, че сме изправени пред кой знае какво затруднение тук — намеси се нов глас, прям и уверен. — От Родиас беше поканен художник, художник се е отзовал. Съдружник на поканения. Ако е подходящ за задачите, които му се възлагат, едва ли е важно, бих казал. Би било жалко да се помрачи празничното настроение, ваше величество, с разнищване на такава дреболия. Не сме ли тук, за да се веселим?
Криспин не знаеше кой може да е този човек — първият, обърнал се пряко към Валерий. Слухът му обаче долови две неща. Едното, след миг тишина, беше вълна на съгласие и облекчение, възвърнатото ведро настроение в залата. Който и да беше, несъмнено трябваше да е много важна особа.
Другият звук, който долови, беше съвсем тихото изскърцване пред него.
Нищо нямаше да означава буквално за всеки друг, озовал се тук, в неловката поза на Криспин, с чело, опряно в пода. Но за майстор на мозайки този звук значеше нещо. Без да може да го повярва отначало, той се вслуша. Чу отляво и отдясно едва прикрит смях и бърз шепот — и спряха. А тихият неспиращ скърцащ звук пред него продължи.
Дворът се забавляваше тази нощ, помисли си той. Хубава храна, вино, флирт, остроумни шеги несъмнено. Беше нощ — празнична нощ. Представи си женски длани, полегнали в очакване на мъжки ръце, ухаещи, облечени в коприна тела, нежно прегърнати, докато гледат. Един родиец, заслужил наказание за дързостта си, можеше да предложи чудесно забавление.
Не мислеше да им го предложи.