Беше тук в Сарантион със собственото си фамилно име, син на баща, който щеше да се гордее неописуемо в този момент, и не беше склонен да стане жертва на шега.
Беше опърничав. Беше си го признал, отдавна. Понякога това можеше да е самоунищожително. И това беше признал. Също тъй беше пряк потомък на народ, управлявал империя много по-голяма от тази, по време, когато този град е бил не повече от отрупани, брулени от ветровете колиби на един скалист нос.
— Е, добре тогава — заговори канцеларът Гесий с глас почти толкова сух като преди, но не съвсем. — Разрешава ти се да станеш, Гай Крисп, родиецо. Хайде, стани и се изправи пред всемогъщия, възлюбления на Джад, високо въздигнатия император на Сарантион.
Някой се изсмя.
Той се изправи, бавно. С лице срещу двата трона.
Единия трон. Пред него седеше само императрицата. Императорът беше изчезнал.
„Високо въздигнатият — помисли Криспин. — Страшно остроумно“.
Знаеше, че очакват да изпадне в паника. Да изглежда объркан, стъписан, дори ужасен, може би да се заобръща в кръг като замаян мечок да търси императора, и ченето му да увисне слисано, след като не го намери.
Вместо това той погледна нагоре, с небрежно одобрение. И щом го направи, се усмихна на това, което видя. Джад явно можеше да е щедър понякога, дори към по-низши, незаслужили щедростта му смъртни.
— Смирен съм неизразимо — заяви той сдържано, на фигурата, увиснала горе на златния трон под богато украсения купол. — Трижди въздигнати императоре, за мен ще е висока чест да помогна във всяка мозаечна работа, която вие и вашите доверени слуги бихте решили, че е редно да ми се възложи. Бих могъл също така да предложа някои мерки за подобряване ефекта от вашето въздигане на преславния трон.
— За подобряване ефекта?! — Отново резкият глас на Фаустин, стъписан. Възбудено мърморене из залата. Шегата се бе развалила. Родиецът, странно как, не се беше подвел.
Криспин се зачуди що ли за ефект е правело това съоръжение през годините. Варварски вождове и крале, търговски пратеници, дългобради басаниди или облечени в кожи карчитски посланици, всички сигурно с голямо закъснение бяха вдигали очи нагоре, за да видят Святия император на Джад увиснал във въздуха на трона си, извисил се и видимо неподдържан от нищо, въздигнат телом толкова над тях, колкото беше и с мощта си. Или такова поне щеше да е посланието зад хитрата насмешка.
Отвърна кротко, все още загледан нагоре, не към главния официарий.
— Един майстор на мозайки прекарва голяма част от живота си в качване и слизане по всевъзможни платформи и макари. Бих могъл да предложа някои изобретения, които имперските инженери може да приложат, за да е безшумен механизмът например.
Усещаше, че императрицата го гледа от трона си. Беше невъзможно да не я усети. В прическата на Аликсана имаше повече скъпоценности от всичко, което бе виждал през живота си.
Задържа погледа си прикован горе.
— Бих добавил, че може би щеше да е по-въздействащо, ако трижди въздигнатият император беше поставен така, че да бъде огрян от лунната светлина, която тъкмо нахлува през прозорците от юг и запад в купола. Забележете как светлината пада само върху великолепните императорски стъпала. Представете си ефекта, ако Възлюбленият на Джад висеше в този момент в лъчистото сияние на почти пълната синя луна. Една намотка и половина по-малко, струва ми се, на въжетата, и това щеше да е постигнато, господарю.
Мърморенето придоби малко по-мрачен тон. Криспин го пренебрегна.
— Всеки компетентен майстор на мозайки трябва да има таблици за изгрева и залеза на двете луни, а инженерите могат да се възползват от тях. Когато редяхме тесерите на куполите на някои храмове или дворци в Батиара, имахме щастието — двамата с Марциниан — да постигаме приятни за окото ефекти, след като знаехме кога и къде луните ще огреят със светлината си през сезоните. За мен би било чест да помогна на имперските инженери в тези неща.
Замълча, все още загледан нагоре. Мърморенето също спря. И се възцари многозначителна тишина — тук в огряната от свещи тронна зала на Атенинския палат, сред обсипаните с драгоценни камъни и злато птици, сред златните и сребърни дървета, сред благовонието на тамян, сред изящните изделия от слонова кост, коприна и сандалово дърво.
И накрая бе прекъсната от смях.
Криспин и това щеше да запомни завинаги. Че първият звук, който чу от Петрус от Тракезия, поставил чичо си на трона и присвоил си го след това под името Валерий Втори, бе този смях: щедър, открит, с цяло гърло смях отгоре, на човек, надвиснал като бог, смеещ се отвисоко като бог на своя двор, малко над падащите косо лъчи на синята луна.