Императорът даде знак и започнаха да го спускат. Тронът плавно се сниши и кацна до трона на императрицата. Никой не проговори по време на спускането. Криспин остана неподвижен, все още с разтуптяно сърце. Взря се в императора на Сарантион. Възлюбления на Джад.
Валерий Втори беше човек с меко, съвсем невзрачно лице, с будни сиви очи и гладко обръснати страни, довели до атаката над брадата на самия Криспин. Косата над челото му беше оредяла, а по темето и около ушите пясъчнокафява и прошарена със сиво. Беше над четиридесет и пет. Не млад, но все още не и в залеза си. Беше облечен в стегната с колан туника от плътна пурпурна коприна, извезана по полите и яката с пищни шарки от златна нишка. Богато, но не излишно претрупано. И без никакви накити освен големия златен пръстен с печата на лявата ръка.
Жената до него явно имаше друг подход към облеклото и украсата. Дотук Криспин всъщност беше избягвал да поглежда пряко към императрицата. Не можеше да каже защо. Не можеше да го направи и сега, макар да усещаше спрелия се върху него тъмноок насмешлив поглед. Други образи, аури и усещания се врязаха в паметта му, щом за кратко срещна този поглед и бързо сведе очи. Почувства се замаян. Беше виждал и други жени в живота си, и много по-млади. В тази зала имаше необикновени жени.
Но императрицата задържа вниманието му, и не просто заради своя сан или миналото си. Аликсана — някогашната Алиана на Сините, актриса и танцьорка — бе облечена в бляскава пурпурно-златна коприна, а порфирът на робата над туниката й бе само за акцент, но много, неизбежно много подчертаваше статута й. Накитите около много тъмната й коса и огърлицата на шията й струваха, подозираше Криспин, повече от всички бижута и регалии на кралицата на антите. В този момент го жегна жалост към Гизел: млада, обсадена от врагове и бореща се за живота си.
Вдигнала високо глава въпреки тежките накити по нея, императрицата на Сарантион сияеше пред взора му, а умната, проницателна насмешка в тъмните й очи му напомни, че няма на земята по-опасен човек от тази жена, седяща до императора.
Видя я как отвори уста да заговори, а когато изненадващо я изпревариха, видя бързото присвиване на устните й, разкритата за миг неприязън.
— Този родиец — каза елегантната русокоса жена зад нея — има цялата наглост, която може да очаква човек, и никакво приличие, за каквото човек може да се надява. Добре поне, че са обръснали космите му. Една червена брада отгоре на толкова ужасно възпитание щеше да е възмутителна.
Криспин не отвърна нищо. Видя, че императрицата се усмихва. После, без да се обръща, Аликсана каза:
— Знаела си, че е брадат? Разпитвала си, Стилиана? Макар и току-що омъжена? Колко характерно за една Далейн.
Някой се изсмя нервно и бързо се смълча. Едрият чаровен мъж до жената за миг като че ли се смути. Но по изреченото току-що име Криспин вече бе разбрал кои са тези двамата. Късчетата се наместиха. Имаше ум, настроен да решава ребуси. Винаги бе така. Сега му беше нужно.
Пред него стоеше любимият на Карулус стратег, човекът, с когото трибунът бе дошъл да се види, най-великият войник на своето време. Този висок мъж беше Леонт Златния, а до него стоеше отскорошната му съпруга. Дъщеря на най-богатата фамилия в Сарантион. Награда за триумфиращия пълководед. Истинска. Длъжен беше да го признае. Беше награда. Стилиана Далейна беше великолепна и единствената, изключително импозантна перла, която блестеше на златното колие на шията й, можеше дори да…
В този момент, както беше обзет от гняв, му хрумна нещо. Потръпна вътрешно от пагубната мисъл и си замълча. Все пак наглостта си има граници.
Стилиана Далейна изобщо не се смути от забележката на императрицата. И така трябваше да бъде, осъзна Криспин. С обидата си тя невъзмутимо беше разкрила интереса си към него. И сигурно бе готова за отговор. Изведнъж го обзе чувството, че е много дребна фигура в някаква много сложна игра между две жени.
Или три. Нали носеше послание.
— Може да брадяса като Свят шут, ако иска — заговори кротко императорът на Сарантион. — Стига да има нужните умения, за да помогне с мозайките на Храма. — Гласът на Валерий бе тих, но се врязваше над всички други звуци. Така и трябваше да бъде, помисли си Криспин. Всички в тази зала трябваше да са настроени към ритъма му.
Криспин се взря в императора и изтласка жените от ума си.
— Говорихте убедително за инженерство и за лунна светлина — каза Валерий Сарантийски. — Дали да не побеседваме малко и за мозайка?
Говореше като схолар, като учен. И на такъв приличаше. За този човек говореха, че изобщо не спи. Че по цяла нощ обикаля из някой от дворците си и диктува, или седи и чете депеши под светилниците. Казваха, че можел да въвлече философи и военни тактици в беседи, надхвърлящи границите на знанията им. Че се срещал с амбициозните архитекти на Великия храм и преглеждал чертежите им. Че един от тях дори се самоубил, след като императорът отхвърлил проекта му, като му обяснил точно защо го прави. Тези неща бяха стигнали чак до Варена: сега в Сарантион имаше император с вкус не само към властта, но и към красотата.