Онова, което му беше хрумнало преди малко, се оказваше ужасно вярно: имаше си съюзници и врагове тук още с появата си, преди да си е отворил устата… или да е вдигнал главата си от пода. „Можеше да ме убият“, помисли си внезапно.
Чу как обкованите със сребро крила на вратата зад него се разтвориха. Чу стъпки. Пауза. Прогоненият майстор сигурно поднасяше поклоните си.
Вратите се затвориха. Свещи примигаха от лъхналия вятър. Светлината се люшна, укрепи се отново. В тронната зала цареше тишина, придворните стояха вцепенени и уплашени. Криспин току-що бе съсипал един човек, като бе отговорил на един-единствен въпрос искрено, без да мисли за такт или дипломатичност. Честността във владетелски двор е нещо опасно — и за другите, и за самия теб. Отново задържа погледа си на мозайката на пода. Ловна сцена в центъра. Някой стар император, в гората, с лък, елен в скок, стрела в полет към него. Приближаваща смърт, ако сцената продължи.
Сцената продължи.
Аликсана каза:
— Ако този смущаващ навик да се разваля празничната вечеря продължи, любими, ще подкрепя храбрия ни Леонт в съжаленията за твоя нов Храм. Трябва да кажа, че своевременното заплащане на войниците, изглежда, предизвиква доста по-малко смут.
Императорът остана невъзмутим.
— На войниците ще им се плати. Храмът ще е едно от завещанията ни. Едно от нещата, които ще съхранят имената ни във вековете.
— Възвишена амбиция, поставена на раменете на един неизпитан и невъзпитан западняк — подхвърли саркастично Стилиана Далейна.
Императорът я погледна безизразно. Не й липсваше кураж, да го предизвика в това настроение, длъжен бе да признае Криспин.
— Щеше да е така, ако беше на неговите рамене — заговори Валерий. — Но Храмът вече е издигнат. Нашият великолепен Артибасос който го проектира и ни го построи, носи това бреме — и тежестта на величавия му купол, като полубожество от тракезийския пантеон. Родиецът, ако се окаже способен, ще се постарае да украси Храма за нас по начин, който да радва Джад и самите нас.
— Да се надяваме тогава, че ще намери в себе си и вежливост с която да ни зарадва — отвърна русокосата дама.
Валерия неочаквано се усмихна.
— Умно вметване. — Този император ценеше високо интелигентността, започваше да осъзнава Криспин. — Гай Крисп, страхуваме се, че си спечели неприязънта на едно от украшенията на нашия двор. Докато си сред нас, трябва да се постараеш да й се извиниш.
Криспин не беше склонен да търси извинение. По някакви свои причини тя беше подкрепила невежа, а сега се опитваше да накара него да понесе последиците.
— Аз вече съжалих — промълви той. — Не се съмнявам, че нейно благородие Стилиана е като драгоценен камък сред дамите. Всъщност перлата, която носи на шията си, по-голяма от всяко друго женско украшение, което виждам пред себе си, е доказателство в отражение на това.
Този път, впрочем, знаеше какво прави.
Думите му бяха опасно дръзки, но му беше все едно. Не харесваше тази висока арогантна жена с безукорно лице, руса коса и студени очи… и с толкова хаплив език.
Чу как десетки хора в залата стъписано си поеха дъх, не можеше да сбърка внезапно пламналия гняв в очите й, но всъщност очакваше реакцията на другата жена пред себе си и щом се извърна към нея, видя онова, което търсеше: мигновения проблясък на учудено, насмешливо разбиране в тъмния поглед на императрицата на Сарантион.
В последвалото неловко мълчание — след репликата му, която Стилиана Далейна сигурно щеше да предпочете да не е толкова недвусмислена, императрицата заговори с подвеждащо кротък тон:
— Украшенията сред нае не са малко. Току-що ми хрумна, че друг един обеща да отложим облог, предложен на пира. Скорций, преди да се отегля за сън, за да спя леко, трябва да науча отговора на въпроса на императора. Никой все още не е излязъл, за да поиска предложената гема. Ще ни го кажете ли, колесничарю?
Този път Криспин се обърна. Великолепната редица придворни вдясно от него се раздвои с блясък на коприна и дребничкият, добре сложен мъж пристъпи със сдържано изящество и застана до един канделабър. Криспин леко се отмести встрани, за да може Скорций от Сините да застане сам пред двата трона. Зяпна го, неспособен да се сдържи.
Сорианският колесничар, когото бе видял днес да върши чудеса, имаше хлътнали очи и смугло лице, нашарено леко — а в един-два случая не чак толкова леко — с белези. Спокойното му държане подсказваше, че не е чужд в двора. Беше облечен в дълга до коленете бледожълта ленена туника, с тъмносини ивици, спускащи се от раменете до коленете, обшити със златна нишка. Мека синя шапка покриваше черната му коса. Коланът му беше от злато, скромен и без никаква украса, но изключително скъп. На шията си носеше златна верижка, а на нея висеше златно конче с драгоценни камъчета за очи.