— Всички ние се стремим, във всичко, което правим, да удовлетворим императрицата — заяви той официално. Замълча за миг и белите му зъби блеснаха. — А по този начин и императора, разбира се.
Валерий се изсмя.
— Прибери гибелния си чар в ножницата, колесничарю. Или си го спести за онази, която изкушаваш сега.
Отекна женски смях. Някои от мъжете, забеляза Криспин, съвсем не изглеждаха развеселени. Аликсана, чиито тъмни очи за миг грейнаха, промълви:
— Но на мен ми харесва, когато го извади от ножницата, скъпи ми императоре.
Изненадан, Криспин не успя да сдържи смеха си. Все едно. Валерий и дворът около него избухнаха във ведър смях, щом колесничарят се поклони ниско на императрицата, усмихнат и невъзмутим. В този двор, най-сетне разбра Криспин, нравите поне донякъде се налагаха от жените.
От жената на трона — със сигурност. Върналото се добро настроение на императора бе очевидно. Криспин, загледан в двата трона, внезапно си помисли за Иландра, с онова странно пробождане като от нож, което чувстваше всеки път, щом си я спомнеше. Ако жена му открито подхвърлеше толкова провокативна реплика, той също щеше да е достатъчно спокоен, за да му се стори забавна, толкова сигурен беше в нея. Такъв беше и Валерий със своята императрица. Криспин се зачуди — не за първи път — какво ли е да има човек за съпруга жена, на която не може да вярва. Хвърли поглед към стратега Леонт. Високият мъж не се смееше. Нито благородната му дама. Много причини можеше да има за това, между другото.
— Накитът все още стои в залог — заяви императорът. — Докато Скорций ни разкрие тайната си. Жалко, че нашият родиец не е видял събитието. Той, изглежда, може да ни даде много отговори.
— Днешната надпревара ли, ваше величество? Видях я. Великолепна беше. — Хрумна му, малко късно, че може би прави поредната си грешка.
Валерий се намръщи.
— Аха. Привърженик си на пистата? Обкръжени сме от такива, разбира се.
Криспин поклати глава.
— Привърженик — едва ли, ваше величество. Днес бе първият ден, в който стъпих на хиподрум. Моят придружител, Карулус от Четвърти Саврадийски, който е тук, за да се срещне с върховния стратег, бе така добър да ме заведе и да ми обясни правилата в надбягванията. — Сметна, че едва ли ще навреди на Карулус, ако името му се спомене тук.
— А, добре. Като за първи път бездруго едва ли би могъл да се справиш с този въпрос. Хайде, Скорций. Чакаме просветление.
— О, не. Нека попитаме него, ваше величество — намеси се Стилиана Далейна. В студената й красота наистина имаше злоба. — Както казва нашият трижди въздигнат император, художникът, изглежда, знае твърде много. Защо пък колесниците да са недостижими за него?
— Много неща са недостижими за мен, ваше благородие — обади се Криспин, колкото може по-спокойно. — Но ще се постарая да… ви задоволя. — Усмихна се късо. Плащаше цена за онова, което по невнимание бе причинил на протежето й, а и за преднамерената реплика за перлата й. Можеше само да се надява, че цената ще спре до язвителните подхвърляния.
Аликсана заговори от трона си:
— Въпросът, който обсъждахме на вечерята, родиецо, бе следният; как Скорций разбра, че трябва да изостави вътрешната пътека на първото надбягване следобеда? Той остави Зеления колесничар да му влезе, съзнателно, и подведе горкия Кресценс към провал.
— Помня, господарке. Това доведе и до финансовия провал на трибуна на Четвърти Саврадийски също така.
Слабо увъртане. Императрицата не се усмихна.
— Колко жалко. Но никой от нас не успя да предложи обяснение, свързано с отговора, който нашият великолепен колесничар държи в резерв. Той обеща да ни го каже. Желаеш ли да рискуваш с предположение, преди да го направи?
— Няма нищо срамно в това да не знаеш — добави Валерий. — Особено щом си бил на Хиподрума за първи път.
Изобщо не му хрумна да не отговаря. Може би трябваше. Може би някой по-предпазлив човек, преценил нюансите, щеше да откаже. Марциниан щеше да откаже, почти със сигурност.
Криспин отвърна:
— Имам идея, господарю, господарке. Възможно е много да греша, разбира се. И сигурно греша.
Колесничарят го изгледа косо. Веждите му бяха леко повдигнати, но кафявите му наблюдателни очи гледаха вежливо заинтригувани.
Криспин отвърна на погледа му с усмивка.
— Едно е да седиш на трибуните и да размишляваш как е станало нещо, съвсем друго е да го направиш на пълна скорост на пистата. Все едно дали съм прав, или не, позволете ми да ви поздравя. Не очаквах днес да се развълнувам, а бях.