— А първият сблъсък бе на вътрешната пътека — добави императорът и кимна. Вече се усмихваше със задоволство, сивите му очи бяха пронизващи. — Родиецо, и ти разбра всичко това?
Криспин бързо поклати глава.
— Не чак толкова, господарю. Предположих само най-простата част. Поласкан съм… за това, че се оказах прав. Изводите, до които Скорций казва, че е стигнал, в разгара на гонитбата, докато управлява на пълна скорост четири коня и надвива съперника си, са почти извън способностите ми.
— Всъщност го разбрах много късно — каза със съжаление Скорций. — Ако наистина бях внимавал, изобщо нямаше да вляза навътре покрай Кресценс. Щях да му остана от външната страна при завоя и правата отсечка. Това щеше да е правилният ход. — И добави: — Понякога успяваме повече с късмет и божията милост, отколкото с друго.
Никой нищо не отвърна на това, но Криспин видя как върховният стратег Леонт направи знака на слънчевия диск. След миг Валерий вдигна глава и кимна на канцелара. Гесий, на свой ред, даде знак другиму и откъм вратата зад трона напред пристъпи мъж. Носеше черна копринена възглавничка. На нея бе положен рубин в златен обков. Тръгна към Криспин. Дори отдалече Криспин видя, че тази бляскава награда за едно суетно забавление на император по време на празничен пир струва повече пари, отколкото бе имал някога. Слугата спря пред него. Скорций, от дясната му страна, се усмихваше широко. „Късмет и божията милост“. Криспин заяви:
— Никой тук не е по-малко достоен за този дар, макар да се надявам, че ще удовлетворя императора по други начини, докато му служа.
— Не е дар, родиецо. Награда е. Всеки мъж — или жена — тук можеше да го спечели. Всички имаха тази възможност преди теб, по-рано тази вечер.
Криспин сведе глава. И изведнъж му хрумна нещо и преди да е успял да се сдържи, се чу, че заговори отново:
— Бих ли могъл… може ли да ми се позволи да го използвам тогава като дар, ваше величество? — Едва изрече думите. Плащаха му добре, но не беше чак богат. Майка му също, Марциниани жена му — и те.
— Той е твой — отвърна императорът след кратка, напрегната тишина. — Което човек притежава, може да го подари.
Вярно беше, разбира се. Но какво притежава човек, щом живота, щом любовта може да му ги отнеме мракът? Не е ли всяко притежание един… заем, временен и преходен като пламъка на свещ?
Не му беше времето, нито мястото за това.
Криспин си пое дълбоко дъх, мъчеше се да се измъкне на светло, далече от сенките. И каза, макар да знаеше, че това може да е поредната грешка:
— В такъв случай за мен ще е висока чест, ако нейно благородие Стилиана приеме този пламък от мен. Аз дори нямаше да получа възможност да отговоря на това предизвикателство, ако тя не ме беше оценила така милостиво. И се боя, че непредпазливите ми думи преди малко може да са наскърбили един мой колега, майстор, когото тя цени. Може ли това да послужи за извинение? — Усети погледа на зяпналия колесничар, чу удивеното мърморене сред придворните.
— Благородно казано! — извика Фаустин иззад двата трона. Криспин си помисли, че протоофициарият, с цялата му власт над цивилните служби, май не е особено рафиниран. Хрумна му в същия момент — щом забеляза умислената физиономия на Гесий и ироничната, хитра усмивка на лицето на императора — че това може би не е случайно.
Кимна на слугата — облечен в ярко сребристо — и той поднесе възглавничката на русокосата дама, която стоеше до троновете. Криспин видя как стратегът до нея се усмихна, но самата Стилиана Далейна беше пребледняла. Това наистина можеше да се окаже грешка; тук изобщо не можеше да разчита на инстинктите си.
Тя обаче посегна и взе пръстена с рубина. Всъщност нямаше избор. Колкото и да беше скъп, до огромната перла на шията й рубинът изглеждаше почти нищожна дрънкулка. Тя беше дъщеря на най-богатата фамилия в империята. Дори Криспин знаеше това. От този рубин се нуждаеше толкова, колкото Криспин се нуждаеше от… чаша вино.
„Лошо сравнение“, помисли си. Всъщност се нуждаеше от вино, и то спешно.
Стилиана Далейна го изгледа продължително, след което изрече ледено, цялата — сдържано съвършенство:
— Вие на свой ред ми оказвате голяма чест и с щедростта ся удостоихте спомена за Родийската империя. Благодаря ви. — Не се усмихна. Дългите й пръсти се затвориха около рубина в шепата й.
Криспин се поклони.
— Длъжна съм да заявя — вметна с жалостив тон императрицата на Сарантион, — че съм неизразимо натъжена. Нима не те подканях аз да заговориш, родиецо? Нима не спрях възлюбления ни Скорций, за да ти дам възможност да покажеш остротата на ума си? Какъв подарък ще поднесеш на мен, ако смея да попитам?