Беше последната нощ на Дикания, краят на поредния състезателен сезон и бляскавите и всеславни Сини за пореден път бяха спукали от бой жалките и пребледнели от мъка Зелени, както през целия дълъг сезон, така и днес. На смайващата победа на Скорций в първата следобедна надпревара явно бе съдено да се превърне в един от онези триумфи, за които се говори вечно.
Виното се лееше на воля цяла нощ, а с него вървяха и полагащите се тостове. Поетът на фракцията Харделос стана, олюля се, подпря се с оплисканата си с вино ръка на масата и импровизира в стихове, вдигнал с другата пълния бокал:
Кир чак настръхна от искрен възторг. „Като орел над пистата“. Възхитително! Очите му се замъглиха, беше затрогнат. Струмозус до него, до вратата към кухнята, изсумтя в настъпилата весела врява:
— Жалък стихоплетец. — Промърмори го достатъчно силно, за да го чуе Кир. Често го правеше. — Стари накълцани фрази. Трябва да поговоря с Асторгус. Колесничарите ни са великолепни, кухнята не им отстъпва, всички го знаем. Танцьорите са сносни. Поетът обаче трябва да се маха. Да се маха.
Кир вдигна глава и се изчерви, като видя пронизващите малки очи на Струмозус.
— Това е част от обучението ти, момче. Не се изкушавай от евтини чувства, както и от пълна шепа подправки. Има разлика между щедрите похвали на тълпата и одобрението на онези, които наистина разбират. — Обърна се и влезе в горещата кухня. Кир бързо го последва.
По-късно самият Асторгус с нашареното с белези грубовато лице, някогашният най-почитан колесничар в Града, а сега фракционарий на Сините, произнесе реч, в която обяви за издигането на нова статуя на Скорций на спината в Хиподрума. Скорций вече имаше две статуи, но и двете бяха вдигнати от пъпчивите Зелени. Тази обаче, заяви Асторгус, щяла да е от сребро, а не от бронз, за още по-голяма слава на Сините, както и на техния колесничар. Последва оглушителен рев. Едно от по-младите момчета в кухнята се стресна и изтърва подноса със захаросани плодове, който тъкмо изнасяше. Струмозус го запердаши по главата и раменете с една дълга дървена лъжица толкова силно, че я счупи. Лъжиците лесно се чупеха, между другото. Кир беше забелязал, че готвачът рядко бие така, че да боли много, въпреки цялата привидна сила на ударите му.
При първата възможност Кир отново поспря на прага да погледа Асторгус. Фракционарият пиеше здраво, но не му личеше. Разменяше усмихнат по някоя дума с всеки, който спреше до него на масата. Спокоен, уверен в себе си човек. Според Струмозус Асторгус бил допринесъл най-много за сегашното превъзходство на Сините в състезанията, а и в много други неща. Та тъкмо той беше привлякъл Скорций, а и самия Струмозус, говореха, че работел и над други умни ходове. Кир обаче се зачуди: какво ли е чувството да те знаят като умен, вещ и пресметлив, след като някога самият ти си бил обект на възторжени възгласи, вдигали са в твоя чест статуи, славили са те с велелепни речи и стихове, сравнявали са те с орли и лъвове и са те наричали една от най-великите фигури на Хиподрума за всички времена? Дали беше трудно това? Трябваше да е, но всъщност не можеше да го разбере, не и докато гледаше Асторгус.
Пирът най-сетне стигна до вялия си свършек, нещо обичайно за подобни събития. Дребни пиянски свади, на някой му прилошало в ъгъла на залата толкова, че да не може да се добере до стаичката за повръщане. Колумела, конският знахар, се беше отпуснал уморено в стола си и редеше монотонно стихове от Тракезия. Винаги ставаше такъв в края на празнична нощ. Знаеше повече древна поезия и от Харделос. Мъжете от двете му страни спяха дълбоко, отпуснали глави на масата между полупразните блюда. Една от по-младите танцьорки се въртеше на място, изопнала лице, дланите й пърхаха като птици във въздуха и се спускаха по хълбоците с всяко завъртане. Кир като че ли бе единственият, който я гледаше. Но пък беше хубава. Двойка танцьори я отведе. После си тръгна и Асторгус, повел със себе си Колумела, и скоро в залата не остана никой.