Струмозус не беше добавил нищо към тези слухове и остана нетипично мълчалив по въпроса за бившия си работодател. Просто влезе в кухните и мазетата на Сините, цял ден ги оглежда сърдито, изхвърли почти всички провизии и повечето вино, изгони всички помощник-готвачи освен двама, наплаши момчетата и — за няколко дни — започна да готви ястия, които удивляваха и замайваха.
Никога не беше доволен, разбира се: мърмореше непрекъснато, хокаше и биеше персонала, тормозеше Асторгус за пари, натрапваше мненията си за всичко, от поетите до правилната диета за конете, мрънкаше колко невъзможно било да се готвят изтънчени ястия, след като човек трябвало да храни толкова много необразовани лакомници. Но все пак Кир беше забелязал, че при целия този непрекъснат поток от недоволства сменящите се блюда, които правеха в голямата кухня, като че ли нямаха край, а и Струмозус не изглеждаше никак ограничен при сутрешните си покупки на тържищата.
Това беше една от любимите задачи за Кир: да придружава майстора след молитвите в храма, да го наблюдава как оглежда и одобрява зеленчуци, риба и плодове, как стиска и души, как понякога дори се вслушва в храната и замисля дневните ястия на място — според онова, което е намерил.
Всъщност, реши по-късно Кир, най-вероятно заради вниманието, което показваше, готвачът го бе издигнал от миенето на подноси и чаши до надзираването на супите и бульоните. Струмозус почти никога не се обръщаше към него пряко, но пък той — нервен дребен шишко — като че ли винаги си говореше сам, дори на пазара, докато се движеше пъргаво от сергия на сергия, и Кир, докато се мъчеше да не изостане с куция си крак, чуваше много неща и се стараеше да ги запомни. Никога не си беше представял например, че разликата във вкуса на една и съща риба, хванатата оттатък залива до Деаполис и уловената с мрежите отсам, при скалите източно от града, може да е толкова голяма.
Денят, в който Струмозус намери на пазара морски костур от Спинадия, беше първият път, когато Кир видя мъж буквално да се разплаче пред гледка на бъдеща храна. Пръстите на майстора, докато галеше лъскавата риба, напомниха на момчето за Свят шут, стиснал слънчевия си диск. С другите в кухнята после им разрешиха да опитат рибата — леко сварена в сол и подправена с билки, — след като свърши пирът същата нощ, и Кир, докато я вкусваше, започна да разбира нещо за живия живот. Понякога датираше точно тази вечер като начало на зрелия си живот.
Друг път си мислеше, че младостта му е свършила в края на Дикания по-късно същата година, докато чакаха Скорций в дълбините на онази студена нощ, когато чуха внезапен настоятелен вик, а след него — стъпки на тичащи през двора хора.
Кир се обърна тромаво и погледна към външната врата. Струмозус бързо остави чашата и бутилката вино, които държеше. На входа се появиха трима мъже и миг след това нахлуха вътре — изведнъж стана много тясно. Единият беше Скорций. Дрехата му беше раздрана, а в едната си ръка държеше нож. Един от другите стискаше меч: едър мъж, като привидение, от което капеше кръв — и кръв капеше и от меча.
Кир, зяпнал, чу как Славата на Сините, техният възлюблен Скорций, изхриптя припряно:
— Преследват ни! Доведете помощ. Бързо! — Каза го задъхано; бяха тичали.
Чак по-късно на Кир му хрумна, че ако Скорций беше друг човек, сигурно сам щеше да викне за помощ. Но вместо него Расик скочи и затича през банкетната зала към общата спалня, и закрещя със смразяващ кръвта глас:
— Сини! Сини! Нападнати сме? Към кухнята! Ставайте, Сини! Струмозус от Амория вече беше стиснал любимия си нож за кълцане и гледаше диво. Кир се озърна, награби една метла и насочи дългата дръжка към отворената врата. Отвън в тъмното вече ехтяха звуци — стъпки на хора и лай на псета.
Скорций и двамата му другари се преместиха по-навътре в стаята. Раненият с меча зачака спокойно до вратата — първата жертва, ако някой нахлуеше.
После стъпките отвън заглъхнаха. За миг не се виждаше никой. Настъпи мъртво спокойствие, злокобно след суматохата преди малко. Двамата помощник-готвачи и ратайчетата бяха награбили кой каквото му попадне за оръжие. Един държеше ръжена от огнището. Кръвта на ранения продължаваше да капе по пода в краката му. Псетата навън продължаваха да лаят.
В сенките на портика се раздвижи някаква сянка. Сянка на едър мъж. Кир видя тъмното очертание на меча му. А после сянката заговори със северняшки акцент:
— Искаме само родиеца. Нямаме разпра със Сините или другите двама. Дайте ни го и ще ви пощадим живота.
Струмозус се изсмя.
— Глупак! Вие разбирате ли къде сте, които и да сте? Невежи тъпаци! Дори императорът не праща войници в този двор.