— Не искаме да сме тук. Дайте ни родиеца и се махаме. Задържам си хората, за да можете…
Мъжът на портика — който и да беше — така и не довърши изречението си, нито каквото и да било друго в живота си под слънцето на Джад, двете луни и многото звезди.
— Напред, Сини! — чу Кир викове отвън. Свирепи, възбудени викове от много мъжки гърла. — Напред, Сини! Нападат ни!
Откъм северния край на двора се разнесе вой. Не на кучетата. На хора. Кир видя как едрата, потънала в сенките фигура се завъртя да погледне. После изведнъж залитна и падна. На портика изскочиха още сенки. Нечий тежък кривак заигра нагоре-надолу, черен на черния фон. Запукаха кости. Кир извърна глава и преглътна.
— Невежи хора, които и да са. Или да бяха — измърмори равнодушно Струмозус и остави ножа на масата. Съвсем невъзмутим.
— Войници. На отпуск в Града. Наети за монета-две. Нямаше да се стигне дотук, ако бяха пили на вересия. — Каза го раненият. Като го погледна, Кир видя, че има рани и по рамото, и по бедрото. И той беше войник. Очите му гледаха твърдо, сърдито. Врявата отвън се усилваше. Натрапниците се мъчеха да се измъкнат от двора. Бяха донесли факли — оранжевите им пушливи дири се стрелкаха из двора.
— Невежи, както казах — измърмори Струмозус. — Да влязат след вас чак тук.
— Убиха двама от хората ти и момчето на портата — каза войникът. — Опита се да ги спре.
Като чу това, Кир дръпна едно столче и тежко се смъкна на него. Знаеше кой беше стоял на портата. Късата сламка, изтеглена в нощ на пиршество. Прилоша му.
Струмозус изобщо не реагира. Само се обърна към третия мъж, гладко обръснат и много хубаво облечен, с огненочервена коса и навъсен.
— Ти си родиецът, дето го искаха, нали?
Мъжът кимна.
— Ти си, разбира се. Я ми кажи, моля те — рече майсторът готвач на Сините, докато отвън в тъмното пред кухнята се биеха и умираха мъже, — опитвал ли си минога от езерото до Баяна?
Възцари се кратко мълчание. Кир и останалите бяха що-годе запознати с подобни неща. Другите — едва ли.
— Аз… ъъъ… съжалявам — отвърна след малко червенокосият със сдържаност, която му правеше чест. — За жалост не съм.
Струмозус поклати глава.
— Мноого жалко. И аз не съм. Легендарно блюдо, да ви кажа. Аспалиус го е описал преди четиристотин години. Използвал е бял сос. Виж, аз не съм. Не и с минога.
Това предизвика ново мълчание. На двора се бяха появили още факли, още и още Сини наизлизаха, навлекли набързо ботуши и дрехи. Късно дошлите вече бяха пропуснали боя. Съпротива нямаше. Някой беше усмирил кучетата. Асторгус влезе припряно, погледна бегло падналия мъж и заяви, без да се обръща конкретно към някого:
— Шестима мъртви натрапници има навън.
На лицето му се беше изписал яд, но не и притеснение.
— Всички са мъртви? — попита едрият войник. — Жалко. Имах някои въпроси.
— Влязоха в лагера ни — заяви равнодушно Асторгус. — С мечове. Никой не прави така. Конете ни са тук. — Изгледа за миг, оценяващо, ранения, после се обърна и извика отсечено през рамо: — Телата ги хвърлете извън портата и уведомете градския префект. Аз ще се разправям с хората му, като дойдат. Извикайте ме. Някой да доведе Колумела и повикайте лекаря. — Обърна се към Скорций.
Кир не успя да разгадае лицето му. Двамата мъже се изгледаха продължително. Преди петнайсет години Асторгус, казваха, бил същият като Скорций сега: най-прочутият колесничар в империята.
— Какво стана? — въздъхна Асторгус. — Някой ревнив съпруг? Пак ли?
Всъщност отначало и той беше решил, че е това.
Успехът му в тъмното след надбягванията и пировете донякъде се дължеше на факта, че не беше от мъжете, които преследват жените. Въпреки това щеше да е неточно да се каже, че не ги желаеше страстно или че пулсът му не се учестяваше, щом се окажеше, че покани от някои определени особи го чакат у дома, след като се върнеше от Хиподрума или конюшните.
Тази вечер — в края на веселбите на Дикания, края на състезателния сезон — когато се върна у дома за имперския пир, на мраморната масичка в преддверието, между другите, го чакаше и една кратка, неподписана и неароматизирана бележчица. Лаконичният, съвсем характерен стил му подсказа, че завоеванията му от изминалия ден не свършват с победата над Кресценс от Зелените на първото следобедно надбягване:
„Ако е по силите Ви да избегнете опасности от друго естество — гласяха ситно изписаните думи, — слугинята ми ще Ви чака на източната страна на Тарасинския дворец след императорския пир. Ще я познаете. Тя е благонадеждна. А Вие?“