Нищо повече.
Другите писма ги заряза. Отдавна искаше тази жена. Привличаше го остроумието и ведрото й, насмешливо безразличие, аурата на… недостъпност около нея. Беше сигурен, че привидната й отчужденост е само за пред хора. Че под тази външна аскетичност се крие много. Че дори изключително властният й съпруг изобщо не го е разбрал.
Помисли си, че тази нощ може би ще открие — или ще започне да открива — дали това е така. И тези мисли изпълниха целия императорски пир с напрегнато, интимно очакване. Интимността бе главното, разбира се. Скорций беше изключително дискретен мъж: още една причина да идват поканите; още една причина, навярно, да е все още жив.
Не че не беше имало опити за убийство — или предупреждения. Веднъж го бяха набили: тогава беше много по-млад, нямаше закрилата на властни особи нито богатство. Всъщност отдавна се бе примирил с мисълта, че едва ли е от хората, които умират в легло, макар нечие друго легло да беше възможност. Щеше да го вземе Деветия колесничар — или някой меч в нощта, на връщане от нечия спалня, където не би трябвало да ляга.
Ето защо реши, че това е заплахата тази нощ, докато се измъкваше през една малка, заключена, рядко използвана врата в Имперския прецинкт в студения есенен мрак.
Имаше ключ за тази врата, благодарение на една среща преди години с чернокосата дъщеря на един от хилиарсите на екскубиторите. Дамата вече бе омъжена, майка на три деца и впечатляващо порядъчна. Някога бе имала омайваща усмивка и навик да извиква силно, а после да прехапе устна, сякаш изненадана от самата себе си.
Не използваше често ключа, но вече беше много късно, а и се беше наложило да е по-предпазлив от обичайното. Беше преживял неочаквано чувствени мигове в стаята, в която го бе отвела слугинята: не спалнята на дамата, в края на краищата, но имаше легло и вино и горяха благоуханни свещи. Беше се чудил дали ще намери страст и интимност под дворцовата маска на хладна учтивост. Когато тя пристигна — все още облечена като на пира и в тронната зала след това, — откри и двете, но разбра, в проточилите се мигове заедно, докато образите от деня бавно заглъхваха, че страстта и интимността му са твърде силни, за да е спокоен.
Това само по себе си бе опасно. В живота му — такъв, какъвто бе избрал да живее — нуждата да прави любов, допирът, мирисът и страстта на една жена в прегръдките му бяха важни и завладяващи, но желанието за каквато и да било продължителна интимност бе заплаха.
Беше играчка за всички тези дами в Имперския прецинкт и патрицианските домове в Града, и го знаеше. Отвръщаха на нуждите му, а той утоляваше страсти, които някои от тях не бяха съзнавали, че таят. Размяна един вид. Въвлечен бе в това от петнайсет години. Всъщност неочакваната уязвимост, която усети в себе си тази нощ, неохотата да я напусне и да излезе на студа, бе първият намек — като далечен тръбен зов, — че може би вече остарява. Беше смущаващо.
Заключи тихо вратата и се обърна да огледа тъмното, преди да продължи. Беше час, познат му и отпреди: съвсем не безопасен по улиците на Града.
Банкетната на Сините — крайната му цел, за да спази обещанието си към Струмозус от Амория — не бе далече: отвъд покрития с отломки строителен терен пред новия храм, покрай северната страна на форума на Хиподрума, а после от другия край, с колоната и статуята на първия Валерий, до портите на имението. Очакваше да завари огньовете в кухнята да горят и изнервеният възмутен готвач да чака да чуе, че нищо от онова, което е вкусил в Атенинския палат, не може да се сравни с предложеното му в прозаичната топлина на кухнята на Сините в промеждутъка между нощта и утрото.
И щеше да е вярно. Струмозус по свой начин си беше гений. Колесничарят дори очакваше най-искрено това късно хапване въпреки цялата си умора и тревожните чувства, които трябваше да надвие. Можеше да спи утре — цял ден, ако иска. И сигурно щеше да го направи. Стига да доживееше до утре. По силата на отдавна вкоренен навик остана за известно време неподвижен, скрит зад храстите покрай стената, и предпазливо огледа откритите пространства, които трябваше да прекоси. Не видя демони, нито духове или пробягващи пламъци по каменната настилка, но под мраморния покрив на почти завършения портик на Храма имаше някакви мъже. Не трябваше да са там. Не и по това време на нощта и не така застанали — като войници на пост. Нямаше да се изненада, ако беше видял пияни гуляйджии, застояли се навън след края на Дикания и клатушкащи се в студа през строителните материали пред Бронзовите порти, но тази неподвижна група, тези непознати, които си мислеха, че колоните, наметалата и мракът са ги скрили… От мястото, където изчакваха, тези мъже — които и да бяха — можеха ясно да виждат портите, а първото движение, което направеше, щеше да го издаде, дори да не знаеха за съществуването на малката врата.