Умората му изчезна.
Опасността и предизвикателството бяха замайващото, неразредено вино на живота за Скорций от Сория: още една причина да живее заради скоростта и кръвта на пистата, и за тези незаконни срещи в императорския двор и извън него. Знаеше го. Знаеше го вече от много години.
Измърмори тихо бърза, запретена молитва към Хеладик и заобмисля какво да избере. Мъжете в сенките сигурно бяха въоръжени. Бяха тук с определена цел. А той имаше само нож. Можеше бързо да притича през откритото пространство към форума, да ги изненада, но му бяха под ъгъл. Ако някой от тях бе достатъчно бърз, щеше да му пресече пътя. А и на бягането някак си му липсваше… достойнство.
С неохота реши, че единственият умен ход, след като вече ги бе забелязал, е да се шмугне обратно в прецинкта. Можеше да си намери легло в казармата на екскубиторите — щяха да са горди, че е при тях, и нямаше да го разпитват. Или можеше пак да влезе и да отиде до Бронзовите порти отвътре — е, щеше да има приказки заради късния час, за съжаление, — и да помоли да отнесат съобщение до Сините. Много скоро щяха да дойдат придружители.
Но и в двата случая за това колко дълго се е задържал тук щяха да научат повече хора, отколкото му харесваше. Не че нощните му похождения бяха кой знае колко тайни, но все пак се гордееше с това, че гледа да привлича към тях колкото се може по-малко внимание. Отново бе въпрос на достойнство, а и на уважение към жените, които му се доверяваха. Бездруго твърде много живееше живота си пред очите на света. Предпочиташе някои подробности да си ги запази за себе си, а не да стават достояние на всеки завистлив клюкар по баните, казармите и каупоните на Сарантион.
Сега обаче изборът не беше много голям, уви. Или тичане през улицата като чираче, побягнало от тоягата на майстора, или сконфузено връщане при екскубиторите или до портите. Изобщо не беше склонен да бяга.
И тъкмо извади ключа от кожената си кесия, когато видя грейналата светлина на портика на Храма — едно от тежките крила на вратата се разтвори. Навън пристъпиха трима мъже, ясно очертани на светлината отзад. Беше наистина много късно; ставащото беше необичайно и странно. Храмът все още не беше отворен за посетители — вътре влизаха само работници и архитекти. Скрит зад храстите, Скорций видя как мъжете на портика тихо се отдръпнаха. Беше много далече, за да чуе нещо или да разпознае някого, но видя как двама от тримата мъже пред вратите се обърнаха да се поклонят на третия, а той се прибра вътре. И това му подсказа друга възможност.
Светлата резка се стесни и изчезна, щом тежкото крило се затвори. Двамата мъже останаха сами пред входа сред купчините зидария във ветровитата нощ. Единият се обърна и каза нещо на другия. Явно не забелязваха обкръжилите ги войници. Нощем в Града винаги умираха хора.
Хора ходеха на гробовете на умрели насилствено с табличните с проклятия на хейроманти, за да поискат смърт или разчленяване на колесничари и техните коне, пламенната страст на жена, за която копнеят, болест за детето или мулето на омразен съсед, бурни ветрове за кораб на търговец съперник. Кръв и магия, пламъци, пробягващи по калдъръмите на нощните улици. Пламъците на Хеладик. Беше ги виждал.
Но духовете на полусвета си бяха духове, а в другия край на площада имаше мечове. И мъже, които ги носеха. Скорций стоеше в тъмното, двете луни бяха залезли, звездите трепкаха покрай бързо тичащите облаци. От север духаше студен вятър — оттам, където казваха, че обитава Смъртта, в старите приказки на Сория, в приказките преди Джад да дойде при хората на юг с легендата за своя син.
Това, което ставаше на портика, изобщо не беше негова работа — той си имаше своите заплахи, с които трябваше да се оправи по улиците. Оръжие нямаше освен нищожния нож и едва ли можеше да помогне на двамата безпомощни мъже срещу няколкото нападатели с мечове.
Някои ситуации изискват чувство за самосъхранение.
Той, уви, беше лишен от него.
— Пази се! — изрева с цяло гърло и изскочи на улицата.
Извади ножа в движение. След като само преди миг бе решил да се скрие, май в края на краищата щеше направи точно обратното. Хрумна му — малък, позакъснял признак, че още си е с ума — че се държи неразумно.
Двамата мъже на портика се извърнаха към него, щом затича с все сила през площада. Той прескочи една ниска купчина тухли, закачи си крака и едва не падна. Изруга — и себе си, и мудността си. Продължи — оглеждаше се за врагове и за още проклети тухли — и видя как най-близкият войник се обърна и извади меча си. Беше достатъчно близо, за да чуе как острието изсъска от ножницата.