Отчаяната му надежда беше третият да не е заключил вратата на Храма и да могат да се скрият вътре, преди убийците да се приближат. Хрумна му — доста късно — че можеше да им извика да се скрият, без сам да налети като глупав чирак между шамарите. Тостове вдигаха за него в Сарантион, императорът го канеше на пировете си, той беше Славата на Сините, беше богат повече отколкото в най-дръзките си младежки мечти.
Явно си беше останал почти същият като преди петнайсет години. За жалост, може би.
Скочи покрай двамата мъже и сграбчи дръжката на вратата. Заключена. Блъсна я с рамо, после бързо се извъртя. Едва сега видя ясно двамата. Познаваше ги. Нито един от тях не реагира. Парализирани бяха от страх. Скорций отново изруга.
Войниците ги бяха обкръжили. Както можеше да се очаква. Водачът им, едър дългурест мъж, стоеше точно пред стъпалата на портика. Очите му бяха черни в тъмното. Меча си държеше така, все едно изобщо не тежи.
— Скорций от Сините! — рече той, с много странен тон.
Последва тишина. Скорций си замълча, умът му заработи трескаво.
Войникът продължи със същия насмешлив тон:
— Струва ми цяло състояние днес следобед, знаеш ли? — Глас на тракезиец. Всъщност нормално: войници, напускащи града, наемат ги в някоя каупона за убийство и после те изчезват.
— Тези двама мъже са под закрилата на императора — сопна се ледено Скорций. — Посегнете ли на който и да е от двамата, или на мен, ще ви струва живота. Никой няма да може да ви защити. Нито в империята, нито извън нея. Разбрахте ли ме?
Мечът в ръката на мъжа не трепна. Тонът му обаче изтъня от изненада:
— Какво? Мислиш, че сме тук, за да им навредим?
Скорций преглътна. Ръката му с ножа се отпусна. Двамата на портика го гледаха с любопитство. Войниците долу — също. Вятърът лъхна, размърда покривалата върху купчините тухли и сечива. Есенни листа се разхвърчаха по площада. Скорций отвори уста и я затвори, не знаеше какво да каже.
Хрумнали му бяха няколко различни, много бързи предположения, откакто излезе от Имперския прецинкт и видя чакащите в тъмното мъже. Явно нито едно не бе вярно. — Ъъъ, колесничарю, позволете ми да ви представя Карулус, трибун на Четвърти Саврадийски конен — каза червенокосият майстор на мозайки — защото тъкмо той стоеше на портика. — Ескортът ми през последната част от пътуването ми дотук и моята охрана в Града. Впрочем, той наистина загуби доста пари в първото надбягване този следобед.
— Съжалявам за което — отвърна механично Скорций. Погледна Гай Крисп от Варена, после — и прочутия архитект Артибасос до него, разчорлен и с будни очи. Строителят на този нов Храм.
И вече бе съвсем сигурен кой е човекът, комуто се кланяха, докато той наблюдаваше отсреща. Явно схващаше със закъснение.
Басанидите имаха една философска фраза за това, на техния си език, беше я чувал често от търговците им в Сория през сезоните, в които нямаше война. В този момент не се чувстваше много философски настроен.
Последва ново мълчание. Северният вятър засвистя между колоните. Откъм Бронзовите порти не се виждаше никакво движение: сигурно бяха чули виковете му, но нямаше да си направят труда да се отзоват. Събитията извън Имперския прецинкт рядко притесняваха стражите; грижата им беше да ги задържат отвън. Беше хукнал през открития площад, ревал беше като луд, размахвал беше ножа, насмалко да си изкълчи глезена… без никаква нужда и полза. И застанал в тъмното на още недовършения портик на Великия храм на Святата Мъдрост на Джад, Скорций изведнъж и много притесняващо си спомни изящната дама, която бе оставил преди малко. Мириса и допира й.
Представи си я как го наблюдава точно в този момент. Примижа при мисълта за вдигнатите й вежди, за кривнатата насмешливо уста, след което — без да може да намери никаква алтернатива — започна да се смее.
По-рано същата нощ, докато вървеше с ескорта си от Атенинския към Траверситския дворец, където бяха любимите есенни и зимни покои на императрицата на Сарантион, Криспин неволно помисли за жена си.
Случваше се непрекъснато, но разликата този път — и той го съзнаваше — бе в това, че образът на Иландра бе като щит, като някаква защита, макар да не беше наясно от какво се бои. В дворцовите градини бе ветровито и студено и той се загърна с наметалото, което му бяха дали.
Пазен от мъртвата, скрит зад спомена за една любов… Водеха го към по-малкия от двата главни двореца под бързо летящите облаци и гаснещите на запад луни. Влязоха и тръгнаха по мраморни коридори, по стените горяха еветилници, и спряха пред войниците на прага на императрицата, поканила го в тъй късен час в личните си покои.