Очакваха го. Единият войник кимна безизразно и отвори вратата. Криспин прекрачи и се озова в пространство на светлина от огън, от свещи и злато. Евнусите и войниците останаха навън. Вратата зад него се затвори. Образът на Иландра бавно избледня, щом към него пристъпи слугиня, цялата в коприна, пристъпяше леко, и му поднесе сребърна чаша вино.
Прие го с искрена благодарност. Тя взе наметалото му и го постави на скамейката до стената край огъня. После му се усмихна и се оттегли през една вътрешна врата. Останал сам, Криспин се огледа на светлината на хилядите свещи. Стая, обзаведена с разкош и вкус; малко прекалено за окото на западняк, но на сарантийците им беше слабост. А след това затаи дъх.
На една дълга маса до стената вляво лежеше роза. Нежна като жив цвят и привидно също толкова крехка, четири пъпки на дългото стебло, тръни между малките съвършени листчета, всичко от злато, и четирите пъпки — представени в степени на разцъфване, а петият цвят на върха — напълно отворен, зрял, всяко от тънките прелестни венчелистчета бе чудо на златарския занаят, с рубин в средата, червен като огън на светлината на свещите.
Красотата стегна сърцето му — и тази ужасна крехкост. Ако човек вземеше този дълъг стрък дори само с два пръста и го извиеше, щеше да се огъне, да се скърши, да се разпадне. Цветът почти сякаш се полюшваше от полъх на ветрец, какъвто нямаше. Толкова съвършенство и толкова преходно, уязвимо. Криспин го заболя за майсторството, вложено в него — времето, усърдието и умението, довели до това съвършенство — и от едновременното усещане, че този шедьовър, това изкуство е несигурно като… като всяка радост в тленния живот.
Като роза навярно, повяхнала под вятъра в края на лятото. Изведнъж си помисли за младата кралица на антите и за посланието, което носеше, и усети у себе си жалост и страх, така далече от дома.
Свещите по сребърната клонка на масата до розата потръпнаха. Звук нямаше, но люшналите се пламъчета го накараха да се обърне.
Младостта й бе минала на сцената и тя стъпваше съвсем тихо, с изяществото на танцьорка. Беше мъничка, крехка, тъмнокоса, тъмноока, прелестна като розата. Напомняше му за тръни, за капеща кръв, за опасността, затаена в сърцевината на всяка красота.
Беше се преоблякла в тъмночервена нощна роба, накарала беше слугините си да свалят украшенията от косата й и накитите по китките и около шията. Косата й бе разпусната за спане, гъста, дълга и тъмна, смущаваща. На ушите й все още висяха два диаманта, единственото й украшение, и улавяха светлината. Обкръжаваше я същият аромат и се носеше към него, през наложеното от нея разстояние, а и аура някаква я обкръжаваше: на власт и насмешлива интелигентност, и на още нещо, което той не можеше да назове, но знаеше, че се бои от него и че е прав да се бои.
— Добре ли познаваш, родиецо, личните покои на царствени особи? — Гласът й бе тих, лукав и смайващо интимен.
„Внимавай, о, много внимавай“, каза си той, остави виното и се поклони ниско, като прикри с бавния поклон обзелата го тревога. Изправи се.
— Изобщо не ги познавам, господарке. За мен е огромна чест… и съм като риба на сухо.
— Батиарец далеч от родния си полуостров? Риба, извадена с мрежа от водата? Какъв ли ще си на вкус, Гай Крисп от Варена?
Не помръдваше. Тъмните й очи и диамантите улавяха светлината на пламъците: блестеше в диамантите, ала потъваше в очите й. Усмихна му се.
Играеше си с него. Знаеше го, но все пак гърлото му бе пресъхнало. Той се окашля и каза:
— Нямам представа. На вашите услуги съм за всичко, трижди въздигната.
— Това вече го каза. Обръснали са ти брадата, разбирам. Горкичкият. — После се засмя, пристъпи право към него и го подмина, както бе затаил дъх. Застана до дългата маса и загледа розата. — Възхищаваше се на цветето ми, нали? — Гласът й бе като мед, като коприна.
— Да, господарке. Изделие с изключителна красота и… тъга.
— Тъга? — Тя извърна глава и го погледна.
Той се поколеба.
— Розите умират. Едно толкова нежно творение ни напомня за… нетрайността на всички неща. Всички красиви неща.
Аликсана замълча. Вече не беше млада. Тъмните й привличащи очи дълго се задържаха върху неговите, докато той не сведе глава. Ароматът й, толкова отблизо, беше опияняващ, източен, караше го да мисли за цветове, като много други неща: този бе почти като червеното на робата й, но по-тъмен, по-наситен, порфир. Пурпурът на царствеността. Гледаше надолу и се чудеше: възможно ли бе това да е преднамерено, или си беше само заради склонността му да превръща мирис, звук и вкус в цветове? Тук в Сарантион имаше тайни изкуства, за които той не знаеше нищо. Беше в Града на градовете.