Украсата на света, окото на вселената. Мистерии имаше тук.
— Нетрайността на красивото. Добре казано — промълви императрицата, загледана в розата. — Точно затова е тук, разбира се. Умен си. Би ли могъл, родиецо, да ми сътвориш нещо в мозайка, което намеква за обратното: намек за онова, което устоява отвъд преходното?
Поканила го беше не случайно все пак. Той вдигна глава.
— Какво би го намекнало за вас, господарке?
— Делфини — отвърна тя най-неочаквано.
Той пребледня.
Тя го гледаше, опряла длани на масичката от слонова кост, с разперени пръсти. Лицето й бе замислено, преценяващо; това го смути повече от всякаква ирония.
— Пий си виното — каза императрицата. — Хубаво е.
Отпи. Хубаво беше.
Делфините бяха гибелни същества. Много повече от морски създания, скачащи между вода и въздух, изящни и красиви — създания, каквито всяка жена би се радвала да види на стените на покоите си. Делфините бяха вплетени в езичеството или в мрежите на меладикийските ереси, или и в двете.
Делфините пренасяха душите от тленното царство на живото през ехтящите морски палати към владенията на Смъртта и Съда. Тъй бяха вярвали древните в Тракезия преди много време — а и в Родиас, преди се появи учението на Джад. Делфините бяха служили на многоликия бог на Отвъдното, бяха водачи на духовете на мъртвите, странници през смътните пространства между живота и онова след него.
А част от това древно, устояло на времето езичество се бе прехвърлила — през други смътни пространства — във вярата за Джад и неговия син Хеладик, загинал в колесницата си, за да донесе огъня на хората. Когато колесницата на Хеладик, горяща като факел, се гмурнала в морето — така гласеше мрачното сказание, — тъкмо делфините дошли и понесли на гърбовете си озлочестената му красота. И като жива катафалка го отнесли чак до най-последните предели на световното море, за да се срещне със своя баща, потъващ в здрача на залеза. А Джад взел тялото на своето чедо в колесницата си и го отнесъл — като всяка нощ — долу в мрака. По-тъмен, по-студен бил мракът в онази нощ, защото бил умрял Хеладик.
И тъй, за делфините учеха, че са последните същества на живия свят, видели и докоснали възлюбления Хеладик, и заради службата си бяха свети в ученията на онези, които вярваха в смъртния син на Джад.
Човек можеше само да избере едното или другото опасно богохулство. Делфините пренасяха душите при тъмния бог на Смъртта в древния езически пантеон — или носеха мъртвото тяло на единствения син на единия бог в една вече забранена ерес.
Тъй или иначе, и в двата смисъла, художник, поставил делфини на стени или таван, щеше да си навлече беди — и дори смърт — от страна на все по-бдителното духовенство. Някога на Хиподрума бе имало делфини, гмуркащи се, за да означат всяка обиколка в надпреварите. Вече ги нямаше, бяха претопени. Сега хипокампи отброяваха кръговете.
Тъкмо този император, Валерий Втори, бе постигнал с настойчивостта си общия Проглас на Атан, Върховния патриарх в Родиас, и Закарий, източния тук, в Града. Валерий се бе потрудил много усърдно да постигне това рядко единение. Двеста години яростни кървави борби в раздвоената вяра на Джад бяха заличени с този документ, ала цената на постигнатото от един амбициозен император и външно обединеното духовенство беше осъждането на всички хеладикийци в ерес: бяха изложени на риск от отлъчване, ритуално проклятие в храмове и светилища, и огън. В империята на Валерий рядко екзекутираха за нарушаване на човешките закони, но хора биваха изгаряни заради ерес.
И тъкмо императрицата на Валерий го молеше сега, благоуханна и сияйна, в червено и везано злато, под светлината на свещите в късната нощ, да извае в покоите й делфини.
Бе твърде изцеден след всичко случило се тази вечер, за да може да прецени нещата добре. Опита се предпазливо да спечели време:
— Делфините са чаровни същества, наистина. Особено когато скачат над вълните.
Аликсана му се усмихна.
— Разбира се, че са красиви. — Усмивката й се разшири. — Освен това са носачите на Хеладик до мястото, където морето се среща с небето по здрач.
Дотук с печеленето на време. Поне знаеше вече за кой грях може да бъде изгорен, ако го извърши.
Тя обаче го улесняваше. Той вдигна очи и срещна погледа й, който не се беше откъснал от лицето му.
— И двамата патриарси осъдиха тези учения, императрице. Императорът положи клетва в стария Храм на Мъдростта на Джад да спазва тяхната воля в това.