— Някои са виждали и повече от развързаната ми коса, Кризомало. Остави я.
Вратата се отвори и Криспин неволно отстъпи назад към масата с розата. Аликсана беше съвсем близо до него, властна въпреки цялата интимност на обстановката. Хрумна му, че който и да е дошъл, едва ли е натрапник — иначе нямаше да може да стъпи в този дворец, още по-малко да накара стражата да почука толкова късно през нощта.
Слугинята отстъпи встрани и в стаята влезе мъж, и спря на крачка от прага. Държеше до гърдите си кутийка от слонова кост. Връчи я на Кризомало, а после се обърна към императрицата и я удостои с пълния дворцов поклон — докосна три пъти пода с чело. Криспин не беше сигурен, но имаше чувството, че тази церемония точно тук е преувеличена, прекомерна. И когато посетителят най-сетне се изправи, го позна: беше слабият мъж с изпитото лице, който беше стоял зад стратега Леонт в залата за аудиенции.
— Късен гост сте, секретарю. Би ли могло това да е личен дар от вас, или Леонт желае да ми съобщи нещо лично? — Тонът й беше неразгадаем: съвършено учтив, но нищо повече.
— Желае го нейно благородие съпругата му, трижди въздигната. Нося малък дар от Стилиана Далейна на нейната трижди благоговейна и възлюблена императрица. За нея ще е неоценима чест, ако благоволите да го приемете. — Щом свърши словото си, секретарят бързо се огледа и Криспин имаше смътното чувство, че иска да запечата обстановката в ума си. Не можеше да не забележи разпуснатата коса на императрицата, нито цялата интимност наоколо. Аликсана ни най-малко не се притесни, а Криспин отново се зачуди що за игра се играе тук, що за дребна фигурка се е оказал сам той в нея и с каква цел.
Императрицата кимна на Кризомало, а тя отключи златната ключалка на кутийката и я отвори. Не можа да скрие изумлението си. Вдигна в ръка малкия дар. Настъпи мълчание.
— О, боже — промълви императрицата на Сарантион. — Току-що загубих облог.
— Ваше величество? — Секретарят явно не беше очаквал да чуе точно това.
— Все едно. Предайте на нейно благородие Стилиана, че сме зарадвани от жеста й и… бързината, с която е решила да ни изпрати дара си, още повече че е държала буден до толкова късно един отруден писар. Свободен сте.
И това бе всичко. Вежливо, твърдо, пренебрежително. Криспин още не можеше да възприеме факта, че изумителното колие с огромната перла, което бе видял на Стилиана Далейна, привлякло за жалост вниманието му, току-що е поднесено на императрицата. Не можеше дори да си въобрази цената му. Но беше убеден — абсолютно убеден, — че без думите, които бе изрекъл в залата, това нямаше да се случи.
— Благодаря, премилостива. Ще побързам да предам любезните ви думи. Ако бях знаел, че ще прекъсна…
— Хайде, Пертений. Тя знае, че ще прекъснеш, ти също. И двамата чухте в тронната зала, че поканих родиеца.
— Помислих, че… Нейно благородие… Тя помисли, че… може да…
— Пертений. По-добре ще е може би да тръгнеш с Леонт по бойните полета и да пишеш за конни атаки. Иди си лягай. Кажи на Стилиана, че с удоволствие приемам дара й и че родиецът наистина все още е с мен, както тя е искала, за да види, че е направила дар, превъзхождащ онзи, който й поднесе той. Можеш също да й кажеш — добави императрицата, — че косата ми все още е до кръста, като е развързана. — Завъртя се нарочно, та секретарят да се увери в това, а после отиде до масата със стъкленицата с вино и вдигна чашата, която бе оставил Валерий.
Кризомало отвори вратата. В мига, в който Пертений — къде ли го беше чул Криспин това име днес? — си тръгна, Криспин забеляза как нещо блесна в очите му и също толкова бързо изчезна, щом повтори тройния поклон, преди да излезе.
Аликсана не се обърна, докато вратата не се затвори. И със същия тих, великолепен глас отрони ядосано:
— Джад да те прокълне с перде на очите и плешивина.
Императорът на Сарантион, посрещнат така от съпругата си на влизане, се смееше доволен.
— Аз вече оплешивявам. Излишно проклятие. А ако хвана перде, ще трябва да ме дадеш на лекарите или да ме водиш, докато съм жив, за ръчица.
Видяно в профил, изражението на Аликсана за миг стъписа Криспин. Беше съвсем сигурен, че е искрено, че става въпрос за нещо дълбоко интимно. Нещо, заседнало и в собственото му сърце, миналото, изплуващо в настоящето.
— Колко умно от твоя страна, че го предвиди, скъпи.
Валерий сви рамене.
— Едва ли. Нашият родиец я посрами с щедър дар, след като публично се провини с арогантността си. Тя не биваше да носи накит, надминаващ накитите на императрицата, и го знаеше.
— Разбира се, че го знаеше. Но кой ли щеше да й го каже в онази компания?
Двамата се обърнаха като по знак, уж сетили се чак сега, и погледнаха Криспин. И двамата се усмихваха. Криспин се окашля.