— Един недодялан майстор от Варена явно. Който сега иска да попита дали е възможно да умре заради прегрешенията си.
— О, да. Все някой ден — отвърна Аликсана с усмивка. — Всички ни чака това. Все пак ти благодаря. Длъжница съм за този неочакван дар и перла като тази ме възхищава неописуемо. Слабост. Кризомало?
Придворната, също доволно усмихната, пристъпи с кутийката, извади огърлицата, откопча я и застана зад императрицата.
— Още не. — Валерий я докосна по рамото. — Бих искал Гесий да я види, преди да си я сложиш.
Императрицата го погледна изненадано.
— Какво? Нима? Петрус, мислиш, че…
— Всъщност не. Но нека все пак да се види. Дреболия.
— Отровата едва ли е дреболия, мили.
Криспин видя как Кризомало примига и припряно прибра огърлицата в кутията. После избърса нервно ръце в робата си. Императрицата изглеждаше по-скоро заинтригувана, ни най-малко притеснена — поне доколкото можеше да прецени Криспин.
— Търпим и такива неща — каза невъзмутимо Аликсана Сарантийска. — Не се безпокой, родиецо. Колкото до твоята безопасност… тази вечер притесни немалко хора. Струва ми се, че една охрана ще е уместна, Петрус?
Каза го, обърната към императора. Валерий сви рамене.
— Тя вече е налице. Говорих с Гесий, преди да дойда тук.
Криспин се окашля. Започнал бе да разбира, че около тези двамата нещата стават доста бързо.
— Бих се чувствал… неловко с охрана из града. Позволено ли ми е да предложа нещо?
Императорът кимна.
— Споменах ви за войника, който ме доведе тук. Казва се…
— Карулус, от Четвърти Саврадийски. Тук е, за да говори с Леонт, сигурно за войнишките заплати. Спомена го. Назначих тъкмо него и хората му за твоя охрана.
Криспин преглътна. Императорът не би трябвало да помни дори за съществуването, да не говорим за името на един офицер, споменато мимоходом. Но за този човек говореха, че не забравял нищо, че никога не спял, че едва ли не… беседвал, съветвал се с духовете на полусвета, с мъртви свои предшественици, докато обикалял нощем из дворцовите коридори.
— Благодарен съм ви, ваше величество — отвърна с поклон. — С Карулус вече се сприятеляваме. Компанията му ми е приятна. С него ще съм по-спокоен.
— Което е изгодно за мен, разбира се — каза с усмивка императорът. — Искам да мислиш най-вече за работата. — Искаш ли да видиш новия Храм?
— С нетърпение, господарю. Още първата сутрин, когато може да ми се разреши…
— Защо да чакаме? Отиваме сега.
Беше много след полунощ. Дори празничните гуляи трябваше отдавна да са свършили. Хлебарите при пещите. Безсънните на своите бдения, уличните чистачи, градската стража, проститутки (от двата пола) и клиентите им, това щяха да са още будните хора навън. Но пък императорът никога не спеше. Така поне разправяха.
— Трябваше да го очаквам — каза Аликсана обидено. — Каня в покоите си един умен мъж за… уменията, които може да ми предложи, а ти ми го отвличаш. — Изсумтя престорено. — В такъв случай ще потърся прибежище в банята и в ложето си, ваше величество.
Валерий се ухили и хлапашкото изражение се върна на лицето му.
— Ти изгуби облог, мила. Не заспивай. С истинско изумление Криспин видя как лицето на императрицата на Сарантион се изчерви. Все пак тя отвърна с насмешлив реверанс:
— Негово величество властва над всички свои поданици във всички възможни неща.
— Естествено — каза Валерий.
— Аз ще ви оставя — заяви императрицата и се обърна. Кризомало я бе изпреварила на прага на вътрешната врата. Криспин зърна за миг друга камина и широко легло по-навътре, фрески и многоцветни тъкани пана по стените. Едва в този момент осъзна, че в края на краищата ще остане сам с императора. Устата му отново пресъхна при мисълта какво му предстои.
На прага Аликсана се обърна. Помълча, уж замислена, с пръст на брадичката, после поклати глава самоукорително. — За малко да забравя. Колко глупаво от моя страна. Толкова да се разсея от една перла и мисълта за делфини. Хайде, кажи ни, родиецо, посланието, което носим от кралицата на антите. Какво казва Гизел?
След страха от очакването, че ще остане насаме с Валерий, за да предаде точно това, усещането бе все едно, че яма изведнъж зейна под краката му, изникнала под давлението на този прелестен глас. Сърцето му подскочи; имаше чувството, че пропада в бездна.
— Послание? — повтори той.
— Обич моя — промълви императорът, — ти си капризна и жестока, и ужасно нечестна. Ако Гизел изобщо е дала някакво послание на Гай Крисп, то ще е само за моите уши.
„Свети Джад“, помисли си безпомощно Криспин. Наистина бяха много бързи. Твърде много знаеха. Беше изумително.