Аликсана се вцепени, после поклати глава, с малко странно изражение.
— Всички сме глупави, ако се опитваме да не изостанем от теб, нали, владетелю мой? Във всичките шеги и облози, които ти хрумне да намислиш. Не ти ли е досадно да си по-умен от всички?
Криспин, смаян от току-що чутото, избухна:
— Тя не може да дойде! Ще я убият само ако го спомене!
— Или ще я оставят да дойде на изток и ще я заклеймят като изменница, ще използват това като повод да заграбят трона, без да се пролее кралска кръв. Добър начин да задържат вас родийците спокойни, вали? — Погледът на Валерий бе хладен, отчужден, като на човек, решаващ задача над игралната дъска посред нощ. — Чудя се само дали антските благородници са достатъчно умни да го направят така. Всъщност съмнявам се.
Това обаче не беше игра. Ставаше въпрос за живота на много хора, помисли си с ужас Криспин: за младата кралица, за народа на разкъсвана от войни и мор страна. За родния му дом.
— Нима всички те са само късчета от ребус за вас, ваше величество? Всички живи в Батиара, армията ви, собственият ви народ, оставащ беззащитен на изток, ако войниците тръгнат на запад? Какво ще направи царят на царете в Басания, като види, че армиите ви са преминали границата? — Усети безразсъдния си гняв.
Валерий остана невъзмутим. Отвърна замислено:
— Ширван и басанидите получават четиристотин и четиридесет хиляди златни солида всяка година от нашата хазна. Парите му трябват. Притиснат е от север и от юг, а и той строи. В Кабад. Можем да му пратим майстор на мозайки.
— Сироес? — промълви сухо императрицата.
Императорът се подсмихна.
— Би могло.
— По-скоро подозирам, че няма да имаш тази възможност — каза Аликсана.
Императорът я погледна за миг, после се обърна към Криспин.
— В тронната зала останах с впечатлението, че си със същата умствена нагласа като мен, след като реши загадката на Скорций. Твоите тесери не са ли… парчета от ребус, както се изрази?
Криспин поклати глава.
— Те са стъкло и камък, а не смъртни хора, владетелю.
— Съвсем вярно. Но ти не си император. Парченцата стават други, когато управляваш. Бъди благодарен, че твоят занаят ти спестява бремето да вземаш някои решения.
Разправяха — от години разправяха, — че този човек бил уредил убийството на Флавий Далейн с пожар в деня, в който чичо му бе въздигнат до пурпура. В този момент Криспин можеше да го повярва.
Погледна жената. Съзнаваше, че двамата си играят с него, подават си го от ръка на ръка като музикален инструмент, но също така чувстваше, че в това няма злоба. Имаше дори като че ли някаква лековата веселост и някаква откровеност, която можеше да е даже израз на доверие или почит към родийското му потекло… или може би просто арогантно безразличие към онова, което мисли или чувства.
— Отивам в банята и си лягам — заяви решително Аликсана. — Днешните облози, изглежда, се унищожиха взаимно, скъпи. Ако се върнеш много късно, поговори с Кризомало или която там е будна да провери… състоянието ми. — Усмихна се на съпруга си, котешки, отново сдържано, и се обърна към Криспин. — Не се бой, родиецо. Длъжница съм ти за огърлицата и малкото забавление. А един ден може и да получа повече от теб.
— Делфините ли, императрице?
Тя не му отговори. Мина през вътрешната врата и Кризомало я затвори.
— Пий си виното — подкани го императорът. — Май ще ти трябва. После ще ти покажа едно чудо на света.
„Вече видях едно“, помисли Криспин. Мирисът й се бе задържал.
Хрумна му, че може да го каже и на глас без боязън, но си замълча. Отпиха. Някъде по време на пътуването насам Карулус му беше казал, че според един имперски едикт никоя жена в Града не може да носи парфюма на императрица Аликсана. „А мъжете?“ — беше подхвърлил небрежно Криспин и Карулус се беше разкикотил. Сякаш бе преди сто години.
Сега, така заплетен в сложни интриги, че все още не можеше да осъзнае какво става, Криспин взе наметалото си и излезе с Валерий Втори Сарантийски от покоите на императрицата, и продължи след него по коридори, сред които скоро се обърка. Излязоха навън — макар и не през главния вход — и императорската гвардия ги придружи със запалени факли през широки тъмни градини, по каменна алея с разпръснати от двете им страни скулптури, изникващи и чезнещи във ветровитата облачна нощ. Чуваше се шумът на морето. Стигнаха до стената на Имперския прецинкт и продължиха по алеята покрай нея, стигнаха до един параклис и влязоха.
Между горящите свещи стоеше буден клирик — от Безсънните, ако се съдеше по бялото расо. Изобщо не се изненада, че вижда императора толкова късно през нощта. Поклони се, след което — без дума да се изрече — откачи ключ от колана си и ги поведе към малка черна врата в дъното зад божия олтар и златния слънчев диск.