Вратата се отваряше към къс каменен коридор и Криспин, наведен да не удари главата си, разбра, че минават през стената. В другия край на прохода имаше още една ниска врата; духовникът отвори и нея със същия ключ и се отдръпна.
Войниците също спряха и Криспин последва сам императора в Храма на Святата Мъдрост на Джад, в дълбините на нощта.
Изправи се и се огледа. Накъдето и да погледнеше, горяха светлини, хиляди като че ли, въпреки че храмът все още не беше осветен, дори не бе довършен. Погледът му се извиси, нагоре и нагоре, и той бавно осъзна изумителното, невъобразимо величие на изградения купол. И вцепенен и онемял, Криспин осъзна, че това е мястото, където би могъл да постигне копнежа на сърцето си, и че заради това е дошъл в Сарантион.
В онзи малък крайпътен храм в Саврадия беше рухнал и се беше проснал на пода, силата му бе пометена от мощта на бога, сътворен горе, суров в своя съд и уморен от бремето на войната. Тук не падна, нито изпита такова желание. Искаше му се да се извиси, да му бъде даден блясъкът на полета — фаталният дар на Хеладик, даден му от баща му — за да политне нагоре през всички тези горящи светлини и пръстите му нежно да докоснат необятната, свята повърхност на този купол.
Овладян от толкова много неща — минало, настояще, бързи и ярки образи на онова, което може би щеше да стане — стоеше и погледът му се рееше нагоре, докато малката врата зад него се затваряше. Връхлитаха го — като корабче сред бурно море — вълни на страсти благоговение. Императорът стоеше смълчан до него, следеше лицето му на треперливата светлина на хилядите свещи, горящи под най-големия купол, строен някога в целия свят.
Най-сетне, след дълго, дълго мълчание, Криспин каза първото, което дойде на устните му сред разбушувалото се гъмжило от мисля, и го каза шепнешком, за да не наруши чистотата на това място:
— Не ви е нужно да си връщате Батиара, ваше величество. Вие и този, който е съградил това за вас, вече имате своето безсмъртие.
Храмът сякаш се простираше до безкрай, така високи бяха четирите свода, на които лежеше огромният купол, така необятно бе пространството под този купол и полукуполите, които го поддържаха, толкова надалече чезнеха нефове и колонади в мрак и треперлива светлина. В една посока Криспин видя морскозелен мрамор, очертал контурите на параклис, бял мрамор със сини жилки в друга, светлосив, пурпурен, черен. Донесени тук от кариери от целия свят. Не можеше дори да си въобрази цената. Два от извисяващите се сводове се опираха на двойни мраморни колони с балкони, разделящи двата пасажа, и изкусността на строителната работа по тези каменни балюстради — видяна дори толкова бегло — го накара да му се доплаче от внезапно споходилия го спомен за баща му и неговото майсторство.
Над втория етаж колонади двата свода на изток и запад бяха накъсани от десетки прозорци и Криспин отсега можеше да си представи — застанал тук в нощта, на светлината на свещите — какво ще придаде изгряващото и залязващо слънце на този Храм, пронизало прозорците като меч. И също тъй, по-меко, приглушено, през по-високите прозорци в самия купол. Защото, увиснал във въздуха като образ на рая на Джад, куполът в основата си бе обкръжен от непрекъснат низ малки, вградени в деликатни арки прозорци. Криспин видя също, че има вериги, спускащи се от купола в пространството под него, с железни канделабри, грейнали с многобройните си свещи.
Тук щеше да има светлина ден и нощ, променяща се и възхитителна. Какво и да сътворяха майсторите на мозайка за купола и полукуполите, и арките, и стените тук, щеше да е осветено така, както не са били огрявани никои повърхности на света. Великолепието бе неописуемо, въздушна лекота, очертано пространство, вкарало масивните колонади и колосалните сводести опори в пропорция и хармония. Храмът са разклоняваше във всички посоки от централния кладенец под купола — кръг в квадрат, осъзна Криспин, и сърцето му затуптя, щом се опита и не успя да си въобрази как е постигнато това — и тук-там имаше отстъпи, ниши и тънещи в сянка параклиси за интимност и тайнство, за вяра и покой.
Тук, помисли си той, човек можеше да повярва в светостта на Джад и на смъртните същества, които той бе сътворил.
Императорът не отвърна на прошепнатите му думи. Криспин дори не го поглеждаше. Погледът му продължаваше да се рее нагоре — очи като пръсти за копнеещия ум — покрай висящите канделабри и пръстена от кръгли тъмни прозорци с нощта и вятъра зад тях, към сиянието и обета на самия купол, чакащ него.