— Мислите ли, че ще държи на това? Ще го смята наистина за заповед?
— Като нищо — отвърна Артибасос. — Валерий не е от най-предсказуемите хора, а тази постройка е негово завещание.
„Едно от многото“, помисли Криспин.
И помисли за родния си дом и за младата кралица, чието послание тази нощ бе разкрито. Смяташе все пак, че не го бе направил той. Но насаме с Валерий и Аликсана бе принуден да разбере колко далеч напред са двамата в тази игра на дворцови интриги и… всъщност изобщо не беше игра. Което го накара да се зачуди какво е неговото място тук, каква е ролята му. Можеше ли да се надява, че ще може да се отдръпне при своите тесери и този великолепен купол? Щяха ли да му позволят? Толкова заплетени бяха нещата в цялата история, разиграла се тази нощ, че не знаеше дали изобщо ще може да разплете кълбото, било сега в тъмното, или на заранта.
Трима от хората на Карулус отидоха да отведат архитекта до дома му. Карулус с другите двама войници остана с Криспин и Скорций. Минаха през ветровития площад и Бронзовите порти и конната статуя останаха зад тях. После излязоха на улицата, водеща към палатата на Сините. Криспин беше и уморен, и превъзбуден. Имаше нужда от сън, а знаеше, че не може да заспи. Образът на един купол се сливаше в ума му с образа на императрицата — и събуждаше спомена за милувка на кралица.
Делфини искаше тя. Вдиша дълбоко, щом си спомни за пребледнелия секретар, поднасящ огърлицата, лицето му, когато извърна очи от него — сам с императрицата, така трябваше да си е помислил — към нея, с дългата й тъмна разпусната коса, там, в покоите й. Пластове имаше в това набързо прикрито изражение, помисли Криспин. Много пластове. Точно в този момент те също си оставаха непонятни за него.
Помисли си отново и за Храма, и за мъжа, който го беше отвел там по ниския каменен тунел и през мъничката врата — към величие и блясък. Все още виждаше в ума си купола и полукуполите около него, и арките, които ги крепяха, мрамор върху мрамор, и виждаше там своето творение, някъде в бъдното. Храмът зад тях бе завещанието на Артибасос, а може би най-сетне щеше да се окаже онова, с което щеше да се запомни император Валерий Втори, и може би — може би — онова, с което светът един ден щеше да знае, че родийският майстор на мозайки Гай Крисп, единственият син на Хорий Крисп от Варена и неговата жена Авита, е живял някога и се е трудил съвестно под слънцето на Джад и двете луни. Мислеше си за всичко това, когато ги нападнаха. Мигове преди това се бе зачудил дали ще го оставят да се оттегли при своите тесери: стъкло и мрамор, злато и бисер, камък и полускъпоценни камъни, при извайването на едно видение, стъпил на скеле високо във въздуха, високо над интригите, войните и страстите на смъртни мъже и жени.
Явно нямаше: нощта се превърна в желязо и кръв.
Струмозус му беше казал веднъж — или по-точно, беше го казах на продавача на риба на пазара, докато Кир стоеше наблизо — че можеш много да разбереш за един човек, като го наблюдаваш, когато за първи път опитва изключително хубава или много лоша храна. Оттогава Кир се беше захванал при всяка възможност да наблюдава случайните гости на Струмозуз в кухнята.
Правеше го и тази нощ. Беше толкова късно и събитията отпреди малко бяха толкова необичайни, че в кухнята се бе възцарило чувството за обща интимност в споделянето на преживяното.
Труповете на нападателите бяха изхвърлени пред портите, а телата на двамата войници, загинали, за да опазят Скорций и майстора на мозайки, бяха прибрани, заедно с убития вратар, за да бъдат погребани както подобава. Девет трупа за една нощ, хора, загинали от насилствена смърт. Днес и утре градските хейроманти щяха да са ужасно заети с приготвянето на поръчаните таблички с проклятия, за да бъдат оставени на гробовете им. Наскоро умрелите имаха силата на пратеници в отвъдния свят. Асторгус държеше двама хейроманти на твърда заплата, приготвяха контразаклинания срещу пожелалите смърт или осакатяване за Сините колесничари или пък просеха същата участ за конете им от злите духове на мрака.
На Кир му беше мъчно за вратаря.
След състезанията този следобед Ниестер беше играл на „Кон и лисица“ на игралните табла в трапезарията. А сега беше увит в зебло труп вън на студа. Имаше две малки деца. Асторгус беше възложил на един слуга да иде да съобщи тъжната вест на жена му, но му беше казал да изчака до след утринните молитви. Нека жената да се наспи тази нощ. Достатъчно време имаше скръбта да почука на вратата й с черен юмрук.