Самият Асторгус, в мрачно, сприхаво настроение беше излязъл да се срещне със служителите на градския префект. Точно сега Кир едва ли щеше да иска да е на мястото на мъжа, комуто са възложили да се разправя с фракционария на Сините.
Главният хирург на фракцията — енергичен брадат киндат — бе събуден, за да се погрижи за ранения Карулус от Четвърти Саврадийски. Раните му се оказаха впечатляващи, но не опасни. Мъжът изтърпя почистването и превързването им с безизразно лице, пиеше си виното с другата ръка, докато лекарят се занимаваше с рамото му. Сам се беше бил бежешком срещу шестима души по тъмната улица, за да спечели време за Скорций и родиеца да се доберат до вратите. А сега беше ядосан, че всички нападатели са избити. Така нямаше да е лесно да се разбере кой ги е наел.
След като докторът го остави, трибунът на Четвърти Саврадийски седна на масата и изобщо не показа липса на апетит. Нито раните, нито ядът отклониха вниманието му от купите и платата пред него. Тази нощ бе загубил двама от войниците си и сам беше убил двама, но пък Кир предполагаше, че един военен трябва да е свикнал с това и да кара напред, иначе ще полудее. То тези, които си стояха у дома, полудяваха понякога, като лелята на Кир преди три години, когато убиха сина й в басанидската обсада на Асен, близо до Евбулус. Майка му беше убедена, че тъкмо скръбта я направила уязвима за мора, дошъл година след това. Леля му бе една от първите, които умряха. На другата пролет Асен беше върнат от басанидите с договора, който купи мир по източните граници, и с това обсадата и смъртта станаха още по-безсмислени. От двете страни на променливата граница винаги се завзимаха и връщаха градове.
Хората обаче не се връщаха в живота, дори когато се върнеше някой град. А човек трябваше да я кара напред, като този офицер, който гладно топеше рибената супа с комат хляб. Какво друго да направи човек? Да прокълне бога, да си разкъса дрехите, да се оттегли като Свят шут в някой храм или на скала в пустинята или планините? Последното беше възможно, предполагаше Кир, но откакто бе дошъл в тази кухня, беше открил, че изпитва глад — вкус го кажи — за даровете и рисковете на света. Можеше никога да не стане колесничар, дресьор, войник — щеше да влачи куция си крак цял живот, — но все едно, имаше живот за живеене. Живот на този свят.
А точно в този момент Скорций, Първият на Сините, в чиято прослава тази нощ бе обещана сребърна статуя на спината на Хиподрума, беше вдигнал глава и ръка с лъжица в нея и мърмореше на Струмозус:
— Какво мога да кажа, приятелю? Супата е достойна за залата за пирове на бога.
— Така е — подкрепи го рижият родиец до него. — Чудесна е. — Лицето му беше прехласнато, както всъщност трябваше да са лицата в подобни мигове, поне според Струмозус.
Струмозус, вече съвсем отпуснат, както наливаше вино, кривна добродушно глава и рече:
— Младият Кир ей там, той я наглеждаше. Има дарба за готвач момчето.
Две изречения. Прости думички. Кир се побоя, че ще се разплаче от радост и гордост. Не го направи, разбира се. Не беше дете в края на краищата. Но се изчерви, за жалост, и наведе глава пред одобрителните усмивки. А после взе да чака жадно мига, в който ще го освободят да си легне на нара в чирашката стая, където щеше да може да си припомня — отново и отново — чудодейните думи и израженията, които ги последваха. Скорций беше казал… После родиецът беше добавил… А после Струмозус каза, че…
На другия ден двамата с Расик ги освободиха: неочакван почивен ден, като награда за работенето цялата нощ. Расик си заподсвирква и се запъти към залива, да си купи жена в някоя каупона. Кир използва свободното си време да навести жилището на родителите си в претъпканите миризливи улички до Хиподрума, където бе отраснал. Каза им срамежливо думите от предната нощ. Баща му, мълчалив човек, го стисна за рамото с грубата си мазолеста ръка, преди да отиде да си нахрани зверовете. Майка му, не толкова сдържана, се разврещя от радост.
А после изхвърча от малкото им жилище да разкаже новината на всичките си приятелки и да купи и да запали цяла редица благодарствени свещи в параклиса на Хиподрума. Този път поне Кир не мислеше, че прекалява.
Дарба за готвач.
Струмозус го беше казал това!
Не легнаха да спят тази нощ. В благословено топлата, огряна от пламъците в огнището кухня имаше храна, достойна за божиите палати зад слънцето, и също толкова хубаво вино. Завършиха с билков чай, съвсем малко преди изгрев слънце, и на Криспин това му напомни за чая, който Зотик му бе поднесъл, преди да започне пътуването си — а това пък му напомни за Линон, а после — за дома, което го накара отново да си помисли колко далече е сега. Сред чужди хора, но не чак толкова след тази нощ, като че ли. Отпи от горещия чай и се остави леката омая на умората да го облее, да го унесе, думите и движенията стигаха до ума му някъде от много далече.