Скорций беше излязъл до конюшните да нагледа най-добрите си коне. Ето, че се върна, потриваше ръце да ги стопли и отново седна на пейката до Криспин. Спокоен човек, буден и непревзет въпреки цялото си богатство и известност. Щедра душа. Беше тичал като луд в тъмното да ги предупреди за опасността. Това говореше нещо, нали?
Криспин погледна и Карулус, който седеше срещу него на мраморната маса. Всъщност не можеше вече да го нарече чужд. Наред с всичко друго вече познаваше едрия войник достатъчно добре, за да знае, че не му е леко, колкото и да се старае да го прикрие. Раните не бяха опасни, както ги увери лекарят, но сигурно вече го боляха и щяха да му останат нови белези и от двете. Освен това тази нощ беше загубил хора, които познаваше от много време. Може би се обвиняваше за това; Криспин не знаеше.
Нямаха представа кой е платил за нападението. В Града, изглежда, не беше трудно да се наемат заминаващи си войници. Нужна беше само известна решителност, за да поръчаш отвличане или даже убийство. Беше изпратен бегач със съобщение от Карулус до оцелелите му хора — онези, които бяха завели архитекта до дома му, щяха да ги очакват в хана. Щеше да им е тежко да чуят съобщението, помисли Криспин. Карулус като командир беше загубил двама от подопечните си, но войниците щяха да са загубили другари. Имаше разлика.
Офицерът на градския префект се държа учтиво и официално с Криспин, когато пристигна с фракционария. Поговориха насаме в голямата банкетна зала. Приставът не рови надълбоко и Криспин разбра, че не е много сигурен дали държи да научи твърде много за опита за убийство. Интуитивно Криспин се въздържа да спомене за изгонения от императора майстор на мозайки или за аристократичната дама, която можеше да се е почувствала унизена от това — или от подхвърлянето за скъпото й колие. И двете неща се бяха случили публично: човекът щеше да ги научи, стига да пожелаеше.
Възможно ли беше някой да поиска да убие заради такива неща?
Императорът не бе разрешил на съпругата си да си сложи огърлицата.
Тук имаше много нишки за разплитане и обмисляне, но едва ли щяха да се разплетат, докато мозъкът му бе уморен и замаян и от виното, и от изтощителната нощ.
Щом се зазори, излязоха от кухнята и се присъединиха към управата и работниците на Сините в параклиса за ранната утринна молитва. Криспин намери у себе си искрена благодарност, изпита почти благочестива набожност, докато припяваше в антифон: за отново съхранения си живот; за дадения му тази нощ купол; за приятеля, какъвто беше Карулус, и за приятеля, какъвто май щеше да стане колесничарят; заради представянето в двора, въпросите в покоите на императрицата и мечовете навън в нощта.
И най-сетне — защото малките житейски радости наистина значеха нещо за него — заради вкуса на пълнената със скариди бяла риба, полята със сос, ястие като сън наяве.
Скорций не си направи труда да се връща у дома. Пожела им лек ден пред параклиса и се прибра да поспи в една стая, запазена за него в имението. Слънцето тъкмо изгряваше. Малка група на Сините придружи Криспин и Карулус до хана им. Отвсякъде ехтяха камбаните, призоваващи сарантийците на утринна молитва.
Облаците си бяха отишли, отметени от вятъра на юг. Денят обещаваше да е ясен и студен. Градът се раздвижваше, пробуден за делничното след края на празненствата. По улиците имаше смет, но не толкова, колкото бе очаквал Криспин: чистачите се бяха потрудили здраво през нощта. Видя мъже и жени, тръгнали към параклиси и храмове, разшетани чирачета, отварящ се с врява пазар за храни, дюкяни и сергии, изложили стоката си под колонади. Забързани роби и деца, понесли вода и самуни хляб. Пред сергиите с храна вече имаше опашки, грабеха първото ядене за деня. Сивобрад Свят шут в опърпан зацапан жълт халат бързаше бос сигурно към обичайното си място, откъдето щеше да тормози неотишлите за молитва.
Стигнаха до хана. Придружителите им се отправиха бежешком обратно към палатата, а Криспин и Карулус влязоха. Гостилницата беше отворена, огънят — разпален, неколцина души вътре се хранеха. Двамата ги подминаха и продължиха нагоре по стълбището.
— Да поговорим по-късно? — изломоти Карулус.
— Да, разбира се. Добре ли си? — попита Криспин.
Войникът изпръхтя уморено и отключи вратата на стаята си. Криспин кимна, нищо че Карулус вече беше влязъл и затворил, и продължи по коридора към своята стая. Стори му се необичайно далече, но все пак се добра дотам. Зарови по джобовете си за ключа. Трябваше малко да се съсредоточи, но успя да отвори. За щастие, кепенците бяха затворени за утринния хлад, но снопове слънчева светлина проникваха през процепите и разсейваха тъмнината.