Императорът на Сарантион стига до покоите на съпругата си по вътрешния коридор, който използва винаги. Сваля си наметалото. Един войник го поема. Почуква, сам. Наистина не е сигурен дали Алиана ще е будна. Тя цени съня си повече от него — с повечето хора е така. Надява се да го е дочакала. Тази нощ се е оказала интересна по най-неочаквани начини и той съвсем не е уморен, жаден е за разговор.
Кризомало отваря вратата и го пуска в най-вътрешната стая на покоите на императрицата. Тук има четири врати. Архитектите са направили от това крило лабиринт от женски стаи. Дори той не знае накъде водят и се разклоняват всички тези коридори. Вратата затваря един от войниците. Тук горят свещи и това е податка. Той се обръща към отколешната й придворна слугиня, вдига питащо вежди, но преди Кризомало да успее да проговори, вратата на самата спалня се отваря и Алиана, императрица Аликсана, неговият живот, се появява. Той казва:
— Все пак си будна. Щастлив съм.
Тя промълвява кротко:
— Изглеждаш премръзнал. Ела до огъня. Обмислях кои от дрехите си да опаковам за изгнанието, в което ме изпращаш.
Кризомало се усмихва, бързо навежда глава, в напразен опит да го прикрие. Обръща се, без някой да й е заповядал, и се оттегля в друга част на паяжината от стаи. Императорът изчаква вратата да се затвори.
— А защо смяташ, че ще ти се разреши да вземеш която и да било от тях, когато тръгнеш? — казва той строго и сдържано на жената, която остава с него.
— Ах — възкликва тя с престорено облекчение, а ръката й изпърхва до гърдите. — Това означава, че не възнамеряваш да ме убиеш.
Той поклаща глава.
— Едва ли е нужно. Мога да оставя Стилиана да го направи, щом се окажеш отхвърлена и безсилна.
Лицето й посърва, докато премисля тази възможност.
— Пак някоя огърлица?
— Или вериги — отвръща той мило. — Намазани с отрова пранги за килията ти в изгнание.
— Поне унижението ще бъде съкратено. — Тя въздиша. — Студена нощ, нали?
— Много студена — съгласява се той. — Ветровита за костите на един старец. Но до заранта облаците ще се разнесат. Ще видим слънцето.
— Тракезийците винаги познават времето. Просто не познават жените. Човек не може да има всички дарби все пак. С кой старец си се разхождал? — Усмихва се. Той също. — Ще желаете ли чаша вино, ваше величество?
Той кимва. И добавя:
— Напълно сигурен съм, че огърлицата си е съвсем наред.
— Зная. Искаше само да предупредиш художника за нея.
Той се усмихва.
— Твърде добре ме познаваш.
Тя поклаща глава и пристъпва към него с чашата.
— Никой не те познава твърде добре. Зная някои неща, които си склонен да правиш. След тази нощ той ще е плячка и ти искаше да го направиш по-предпазлив.
— Мисля, че е предпазлив.
— Това място е изкусително.
Той изведнъж се ухилва. Все още може да изглежда хлапашки понякога.
— Много.
Тя се засмива, подава му виното.
— Не ни ли го каза прекалено лесно? Връща се при мястото си до огъня. — За Гизел? Толкова ли е слаб?
Императорът също пристъпва и леко се отпуска — без никакъв признак за старост в движението — на пода до краката й, между възглавничките. Огънят е поддържан грижливо. В стаята е топло, виното е много хубаво, разредено по неговия вкус. Вятърът и светът са отвън.
Валерий, или Петрус, когато го срещна, и все още той, когато са насаме, поклаща глава.
— Интелигентен е. Доста всъщност. Не го очаквах. Всъщност той нищо не ни каза, ако си спомняш. Мълча си. Ти беше прекалено точна с въпроса си и го каза като предположение. Той стигна до този извод и постъпи според него. Бих го нарекъл наблюдателен, не слаб. Освен това той вече ще е влюбен в теб. — Вдига глава, усмихва й се и отпива от виното.
— Добре сложен мъж — промълвява тя. — Макар че щях да се подразня от рижата брада, с която казват, че е дошъл, — Свива деликатно рамене. — Но уви, обичам мъжете ми да са по-млади от него.
Той се засмива.
— Защо все пак го покани тук?
— Искам делфини. Чу.
— Да. Ще ги получиш, щом свършим с Храма. Други причини?
Императрицата повдига рамо — жест, който той винаги е обожавал. Тъмната й коса се разлюлява, улавя светлината.
— Както казваш, той стана плячка, след като изложи Сироес и реши загадката на колесничаря.
— И подаръкът на Стилиана. На Леонт това не му хареса много.
— Да, не му хареса, Петрус. А на нея никак не й е харесало, че се налага да отвърне на щедростта му.
— Ще си има охрана. Поне за началото. Стилиана все пак фаворизираше другия майстор.
Тя кимва.
— Неведнъж съм ти казвала, че този брак беше грешка.