По-късно беше дошъл задъхан вестоносец да потърси войниците: трябвало да отидат до Имперския прецинкт, да чакат при Бронзовите порти — или където им наредят, като стигнат там — и да придружат родийския майстор Гай Крисп от Варена дотука. Заповед от канцелара.
Карулус й се беше усмихнал над масата. — Казах ли ти? Закрилници. А при това отиде под собственото си име. Това е добра новина, момиче. — Викна петимата си войници, взеха си оръжията и заминаха.
Варгос, привикнал с ранни лягания и ранни ставания, вече си беше легнал. И Кася отново бе останала сама. Всъщност нямаше страхове за себе си. Или не точно. Нямаше представа какво ще стане с живота й. Това можеше да се превърне в повод за страх, ако започнеше да се замисля.
Остави недопитото вино на масата и се качи в стаята си, заключи вратата, съблече се и легна. Сънува какви ли не неща, будеше се от разни звуци от улиците долу, вслушваше се в стъпки на прибиращи се по коридора. Тях не беше чула.
Сега стана, изми се — лицето и от кръста нагоре — на умивалника в стаята, облече се в онова, което бе носила по пътя и откакто пристигнаха. Криспин беше споменал да й купят дрехи. Думите отново събудиха в ума й тревожния въпрос за бъдещето.
Камбаните бяха спрели. Тя оправи косата си с пръсти и излезе в коридора. Поколеба се, после реши, че е редно да го потърси, да му каже за другия майстор, който бе идвал, да разбере какво се е случило през нощта. Ако не беше редно, по-добре беше да го разбере сега. Все пак беше свободна. Гражданка на Сарантийската империя. Живяла бе като робиня по-малко от година. Това не можеше да предопредели живота й, така си каза тя.
Тя вдигна ръка да почука на вратата му и чу отвътре нечий глас.
Сърцето й подскочи. Много се изненада, макар че след това щеше да реши, че не е чак толкова изненадващо. Думите, които чу да се изричат, я стъписаха обаче, както и отговорът на Криспин. Тя се изчерви, вслушана; вдигнатата й ръка потрепери във въздуха.
Не почука. Обърна се, много объркана, и тръгна надолу към гостилницата.
По стъпалата срещна двама от хората на Карулус и те й казаха за нападението.
Кася се подпря на стената. Коленете й бяха странно омекнали. Двама от войниците бяха загинали, дребничкият сорианец и Ферикс от Амория: хора, които бе опознала по пътя. И шестимата нападатели били убити, които и да бяха. Криспин бил добре. Карулус го ранили. Двамата се прибрали чак сега, на разсъмване. Видели ги да се качват по стъпалата, не спрели да поговорят.
Не, с тях нямало други, казаха войниците.
Не ги беше чула в коридора. А може би тъкмо това — не камбаните — я беше извлякло от съня й или бе оформило съня й. Безлик мъж до водопад. Хората на Карулус, мрачни и навъсени, я подминаха към общата си стая да си вземат оръжията. Вече щяха да ги носят навсякъде, разбра тя. Смъртта променя нещата.
Стоеше на стълбището, потресена и объркана. Варгос вече сигурно беше в някой параклис, долу нямаше никого. Помисли си, че някой враг може вече да се е качил горе, но Криспин не й беше прозвучал… притеснено. Хрумна й, че може би трябва да каже на някого или сама да провери как е той, с риск да изпадне в неловко положение. Предната нощ някой се беше опитал да го убие. Пое си дълбоко дъх. Грубата каменна стена жулеше рамото й. Не беше прозвучал притеснено. А другият глас беше женски.
Обърна се и тръгна към стаята на Карулус. Нали казаха, че е ранен. Почука решително. Той попита кой е, уморено. Тя каза. После отвори.
Малки неща променят живота. Променят съдбата.
Криспин се изви рязко настрани, по-далече от ножа. Едната му ръка се вкопчи здраво в пилона на леглото, за да се задържи прав.
— Аха — каза жената в приглушената светлина на спалнята му, — Все пак си ти, родиецо. Добре. Боях се за целомъдрието си.
Остави ножа. По-късно той щеше да си спомни как си помисли, че май не иска да държи точно нож. Но сега беше онемял.
— Е — заговори Стилиана Далейна, небрежно отпусната на леглото му, — казаха ми, че малката актриса си била разпуснала косата за теб в покоите си. Смъкна ли ти се на колене, както казват, че го правела на сцената? Пое ли те в устата си?
Усмихна се, много сдържано.
Криспин пребледня, вторачен в нея. Трябваше му малко време, докато се овладее.
— Изглежда, са ви заблудили. Никакви актриси нямаше в палатата на Сините, когато стигнах там — отвърна много предпазливо. Разбираше за какво му намеква. Нямаше да го признае. — И бях само в кухнята, в ничии жилища не съм влизал. Вие какво правите в моето? — Може би трябваше да я нарече „ваше благородие“?