Беше сменила облеклото си. Дворцовите одежди ги нямаше. Носеше тъмносиня роба с качулка, отметната назад и обрамчила златистата й коса, която все още бе прибрана с игли, макар и без накити. Как бе минала незабелязана по улиците и бе влязла тук? Дали бе подкупила някого? Сигурно й се беше наложило. Нали?
Тя не отвърна на въпроса му. Поне не с думи. Изгледа го продължително от леглото, после стана. Много висока жена, синеока, русокоса, ухание лъхаше от нея: Криспин си помисли за диви цветя, за планинска морава и нещо опияняващо под това, макове. Сърцето му се разтуптя: опасност и — бързо надигаща се, против волята му — страст. Изражението й беше замислено, преценяващо. Без да бърза, тя вдигна ръка и прокара пръст по обръснатата му брадичка. Докосна ухото му, обиколи го. После се повдигна на пръсти и го целуна по устата.
Той не помръдна. Можеше да се отдръпне, помисли си след това, да отстъпи назад. Не беше невинен, беше разбрал — колкото и да беше изтощен — преценяващия поглед в очите й, когато застана пред него сред сенките и лъчите светлина в стаята. Не беше отстъпил. Въздържа се да се отзове обаче, колкото можа, дори когато езикът й…
На нея като че ли й беше все едно. Всъщност, сякаш дори й се стори забавно, че той се сдържа, застанал сковано пред нея. Съвсем преднамерено не бързаше, притиснала тялото си в неговото, езикът й забърса устните му, промуши се между тях, после се плъзна навътре. Той чу тихия й смях, усети топлия й дъх на кожата си.
— Дано само да е оставила малко живец у теб — промълви съпругата на върховния стратег на империята. Ръката й търсещо се плъзна по туниката му, към кръста и надолу.
Този път Криспин се отдръпна, тежко задъхан, но не и преди да го е докоснала през копринената тъкан. Видя усмивката й, малките равни зъби. Великолепна беше Стилиана Далейна, като стъкло, като бяла слонова кост, като някой от онези ножове, изковани в най-далечния запад на света, в Есперана, където майсторите правеха такива изделия — колкото образци на красота, толкова и носители на смърт.
— Добре — повтори тя и го погледна: самоуверена, насмешлива, дъщеря на богатство и власт, венчана за нея. Още усещаше вкуса й, допира на устните й. Тя добави замислено: — Боя се обаче, че ще те разочаровам. Как бих могла да се състезавам с актрисата в това? Казват, че като млада негодувала, че Джад я бил дарил с недостатъчно отверстия за любовните актове.
— Спрете! — изхриптя Криспин. — Това е игра. Защо я играете? Защо сте тук? — Тя отново се усмихна. Бели зъби, бели ръце, вдигащи се към косата й, широки ръкави на робата, смъкващи се, за да ги оголят, тънки и нежни. Каза й с гняв, мъчеше се да надвие желанието: — Тази нощ някой се опита да ме убие.
— Знам — отвърна Стилиана Далейна. — Това възбужда ли те? Дано.
— Знаете? Какво още знаете за това? — Докато го изричаше, тя започна да разпуска златната си коса.
После спря. И го погледна, този път с други очи.
— Родиецо, ако бях пожелала да си мъртъв, щеше да си мъртъв. Защо Далейн ще наема пияници в някаква кръчма? Защо ще си прави труда да убива някакъв си художник?
— Защо си правите труда да идвате неканена в тази стая? — сопна се Криспин.
Тя отново се засмя. Ръцете й отново се засуетиха, да махнат иглите; после тя тръсна глава и русата й коса се разпиля, стигна до раменете й.
— Трябва ли да оставим на актрисата всички интересни мъже?
Криспин поклати глава. Познатият гняв вече се надигаше и той потърси убежище в него.
— Ще го повторя: играете игра. Тук сте не защото желаете да спите с някакъв си чуждестранен художник. — Тя бе съвсем близо до него, мирисът й го обгръщаше. Тъмночервен, замайващ като макове, като неразредено вино. Много различен от този на императрицата. Така и трябваше да е. Карулус, а после и евнусите му го бяха казали.
Криспин седна на дървения скрин под прозореца. Пое си дъх.
— Зададох няколко въпроса. Струва ми се, че са уместни при тези обстоятелства. Чакам. — И след пауза добави: — Ваше благородие.
— Аз също — промълви тя и приглади косата си. Но гласът отново се бе променил, откликваше на неговия тон. Настъпи мълчание. Криспин чу как някаква кола изтрополи на улицата. Някой извика. Снопове светлина и мрак падаха по тялото й. Ефектът бе много красив.
Тя заговори:
— Може би си склонен да се подценяваш, родиецо. Явно не си много наясно какви са порядките в този двор. Никого не канят така бързо като теб. Посланици чакат седмици, художнико. Но императорът е обсебен от своя Храм. Само за една нощ ти бе поканен в двора, възложени ти бяха мозайките на Храма, има лична среща с императрицата и причини освобождаването на човека, който вършеше работата, преди да дойдеш ти.