Свърши с яденето, избърса брадичката си и пусна шиша на купчината до скарата на продавача. После изправи рамене, пое си дълбоко дъх и закрачи към пристанището, за да потърси един убиец. Вестта за нападението беше дошла в хана от палатата на Сините, докато Варгос спеше в неведение. Дори се чувстваше виновен за това, макар да знаеше, че такова чувство е неуместно. Беше научил за снощните събития от войниците, когато слязоха на заранта, вдигнати от камбаните: Криспин бил нападнат, трибунът бил ранен, Ферикс и Сигерус — убити. Шестимата нападатели — убити от трибуна и от привържениците на Сините. Никой не знаеше кой е поръчал нападението. Хората на градския префект го разследвали, така му казаха. Избягвали да говорят с тях, и това му казаха. Много лесно можело да се наемат войници за такова нещо. Можело и да не разкрият нищо повече — до следващото нападение. Хората на Карулус се бяха въоръжили. Варгос веднага го забеляза.
Казаха му също, че Криспин и трибунът още не се били върнали. Но били при Сините, в безопасност. Там прекарали нощта. Камбаните биеха. Варгос отиде в малкия параклис — никой от войниците не дойде с него — и се помоли за двамата мъртви войници, дано намерят приют в Светлината.
Молитвите обаче вече бяха свършили и иницият Варгос, който драговолно се бе обвързал с един родийски майстор, заради проява на кураж и състрадание, и беше влязъл с него в Елшовия лес, и бе излязъл жив оттам, се отправи да търси човека, който искаше смъртта на Криспин. Инициите бяха опасни врагове и който и да беше този човек, вече си имаше враг.
Нямаше как да го знае — и щеше да му е много неприятно, ако някой му го намекнеше — но точно в този момент, докато крачеше по средата на улицата, изглеждаше съвсем като баща си. Хората припряно му правеха път. Един с магаре дори свърна в паника встрани. Варгос дори не го забеляза. Мислеше.
Не можеше дори да твърди, че го бива в планирането. Обикновено реагираше на събитията, вместо да ги предвижда или предизвиква. По имперския път в Саврадия предварителното обмисляне не беше много нужно. На човек му трябваше издръжливост, спокойствие, сила, да можеш да се оправяш с коли и животни, с тояга да боравиш понякога, вяра в Джад.
От всичко това може би последното най-вече щеше да е от полза в опита му да проследи кой е наел войниците. Варгос, поради липса на по-добра идея, реши да иде на пристанището и да похарчи няколко медника в някоя по-забутана каупона. Можеше да подслуша нещо или някой да му предложи сведения. Посетителите там щяха да са роби, слуги, чираци, войници, кътащи последните си медници. Едно-две предложени питиета щяха да са им добре дошли. Хрумна му, че в това може да има и риск. Не му хрумна да си промени плана заради това.
Само част от заранта му беше нужна, за да открие, че Сарантион си е почти като Севера или имперския път, поне в едно отношение: мъжете по кръчмите не бяха склонни да отговарят на въпроси, поставени от непознати, когато ставаше дума за насилие и молба за информация.
Никой в този бедняшки квартал не искаше да е този, който е посочил някой друг, а Варгос не беше толкова опитен с думите или достатъчно ловък, за да въвлече някого в темата за снощния инцидент в лагера на Сините. Като че ли всички знаеха за него — въоръжени войници, нахлули в двора на Сините, си беше събитие дори за един преситен на събития град — но никой не желаеше да каже нещо повече от очевидното и навсякъде, където Варгос се опиташе да зарови по-надълбоко, му отвръщаха с мрачни погледи и мълчание. Шестимата убити войници били от Кализион, с изтекла служба по басанидската граница. Пиели из града от няколко дни, харчели взети назаем пари. Общо взето това, което войниците правят винаги. Това беше известно на всички. Проблемът беше кой ги е наел, а това никой не знаеше или не искаше да го каже.
Хората на градския префект вече бяха започнали да душат из квартала, разбра Варгос. Започна да подозира, след като един нарочно събори предложената му халба на тезгяха на една моряшка пивница, че са научили също толкова малко като него. Не че го беше страх да се забърка в кръчмарски бой, но така със сигурност нямаше да се домогне до нищо. Замълча си, плати за разлятата бира и излезе под ранното следобедно слънце.
И тъкмо беше стигнал до средата на поредната тясна крива уличка, запътен към шума на кейовете, където корабните мачти се огъваха под напора на отривистия вятър, когато му хрумна нещо, получи мисъл, придружена от един спомен от военния лагер на Карулус. След време щеше да го опише точно така — пред себе си и пред други. Че е получил мисъл. Все едно че му я бяха подали отвън. Бе стъписваща с неочакваността си. Щеше да я припише на бога, а в себе си щеше да съхрани спомен за една поляна сред Елшовия лес. Разпита две чирачета за посоките, изтърпя подсмихванията им заради говора си и търпеливо се запъти обратно към сухоземните крепостни стени. Пътят през толкова голям град не беше къс, но момчетата се оказаха честни, не го бяха подвели и скоро Варгос видя табелата на „Отдихът на куриера“. Логично беше да е близо до тройните стени — нали имперските вестоносци идваха оттам.