Години наред беше слушал за този хан. Най-различни куриери го бяха канили да се отбие, ако някой ден дойде в града, и да пийне някоя и друга бутилка с тях. Като по-млад беше разбрал, че пиенето с тях най-вероятно ще бъде последвано от качване на втория етаж, за да останат за малко насаме — възможност, която никога не го беше привличала. Вече като по-голям, поканите изгубиха този нюанс и подсказваха само, че е полезен и сговорчив спътник за хората, която трябва да търпят трудности и несгоди по пътищата.
Спря на прага, преди да влезе, очите му бавно се приспособиха към смътната светлина. Първата част от новата му мисъл не беше особено сложна: след опитите предобеда беше явно, че има повече шанс да научи нещо от някой познат, вместо да продължава да разпитва навъсени непознати по пристанището. Длъжен беше да признае, че и той самият нямаше да отговори на такива въпроси. Не и на хората на градския префект, още по-малко на някакъв новодошъл в Града иниций, разпитващ за неща, които не са му работа.
По-дълбоката идея — онази, която му беше дадена на улицата — бе в това, че сега той търсеше точно определен човек и смяташе, че може да го намери тук или да разбере къде да го търси.
„Отдихът на куриера“ беше прилично голям хан, но не особено пълен в този час. Някои дояждаха късния си обяд, пръснати по масите, по един или по двама. Мъжът зад каменния тезгях вдигна глава и Варгос кимна вежливо. Това не беше каупона — далече беше от пристанището. Предпазливата учтивост тук щеше да е само от полза.
— Ебал съм го в задника тоя варварин — измърмори някой в сенките. — Какво прави тука?
Варгос неволно потръпна. Страх, несъмнено, но и още нещо. Защото в този момент почувства, че нещо от полусвета лъхна покрай него, запретена магия, първобитен мрак, озовал се сред великия Град. Трябваше пак да се помоли, щом свършеше с това.
Позна гласа. Помнеше го.
— Да си купи пиене или ядене, говно пияно. Ти какво търсиш тука, а? — Мъжът, разнасящ пиене и ядене, погледна сърдито над тезгяха към скрития в сенките.
— Аз ли какво търся тука? — изфъфли гласът. — Това си е мой хан, откакто съм почнал в Пощата!
— Обаче вече не си в Пощата. Да забелязваш, че още не съм те изритал навън? Не че не съм го мислил. Тъй че си дръж шибания език зад зъбите, Тилитик.
Варгос никога не беше твърдял, че умът му работи много бързо. Трябваше да… подреди нещата. Дори след като чу познатия глас, а после и името се потвърди, отиде до тезгяха, поръча чаша вино, разреди го с вода, плати си и отпи глътка, докато всичко в ума му не се намести и познатият глас не се сля със събудения спомен от военния лагер. Обърна се. И каза наум още една молитва, преди да заговори.
Впрочем, вече беше напълно сигурен.
— Пронобий Тилитик? — каза кротко.
— Същият, ебал съм те — изръмжа мъжът на масата в ъгъла. Няколко души се обърнаха и го изгледаха с отвращение.
— Помня те — каза Варгос. — От Саврадия. Ти си имперски куриер. Работех там по пътя.
Тилитик се изсмя, прекалено високо. Явно беше пиян.
— И двамата значи. И аз работех на пътя. Кога на кон, кога на жена. Яздех ги наред. — Изсмя се отново.
Тилитик беше сам на масата, с две шишета пред него, без ядене.
— Не си ли вече куриер?
Отговорът му беше съвсем ясен, наред с още няколко неща. Джад го беше изпратил тук. Поне се надяваше, че е Джад.
— Уффолнен съм — изфъфли Тилитик. — Преди пет дни. Последно плащане, без предупреждение. Уффолнен. Ей тъй. Искаш ли пиене, варварино?
— Имам си — отвърна Варгос. Този път изпита някакъв хлад в себе си. Гняв, но по-различен от онзи, с който бе привикнал. — Защо те уволни? — Трябваше да е сигурен.
— Закъснях с една поща. Идиоти бе!
— Ти си идиот — изръмжа един мъж. — Може да добавиш и измама в странноприемница, изхвърляне на пощенски пратки и ръсене на мръсна болест.
— Майната ти — изруга Пронобий Тилитик. — Ти пък да не би да не си спал с пъпчиви блудници? Всичко това обаче щеше да е все едно, ако оня родийски катамит не… — И млъкна.
— Защо, какво е направил? — попита все така кротко Варгос. И вече наистина се уплаши. Защото наистина му беше много трудно да разбере защо богът е решил да му помогне точно така. И колкото и да се мъчеше, не можеше да престане да мисли за Елшовия лес и зубира, и за онази птица от кожа и метал, която Криспин носеше на шията си и я бе оставил там.