„Майната ти“, едва не повтори Криспин, но се сдържа. „Снощната загадка“. Като че ли вече всички знаеха за нападението. Взря се във високия пълководец на всички сарантийски армии. Сините очи на Леонт срещнаха неговите през утаяващата се пара.
— Това ли е върхът на задоволството за теб? — попита Криспин горчиво. — Да пребиеш някого до несвяст? Да го убиеш? Това ли трябва да прави човек, за да оправдае мястото си в творението на Джад?
Леонт замълча за миг.
— Ти не си го убил. Творението на Джад е опасно, сумрачно място за смъртни хора, художнико. Кажи ми, колко трайно се оказа величието на Родиас, след като не можа да се защити срещу антите?
Всичко се беше превърнало в руини, разбира се. Криспин го знаеше. Виждал беше овъглените останки на мозайки, към които едно време се беше стичал целият свят, за да ги почете и да им се възхити.
Леонт добави, пак така добродушно:
— Щях да съм изверг, ако виждах стойност само в кръвопролитията и войната. Да, това е избраният от мен свят и бих искал да оставя славно име зад себе си, но бих казал, че човек намира чест в служба на своя град и император, и на своя бог, в отглеждането на своите деца и в това да води съпругата си към същите добродетелни задължения.
Криспин си помисли за Стилиана Далейна. „Лягам там, където ме води удоволствието, а не нуждата“.
— А образците на красота? Онези неща, които ни отличават от инициите и техните човешки жертвоприношения, или от карчитите, които пият меча кръв и си режат лицата? Или от тях ни отличават само по-добрите оръжия и тактики? — Всъщност беше толкова изтощен, че вече не можеше да се ядоса истински. Хрумна му, че горди или не, майсторите на мозайка — всички творци — никога няма да оставят имената си в историята. Това се полагаше на онези които размахваха мечове или брадви, които можеха да отсекат нечия глава от раменете с един удар. Прищя му се да го каже, но го премълча.
— Красотата е лукс, родиецо. Нужни са й стени и… да, по-добри оръжия и тактики. Това, което правиш ти, зависи от това, което правя аз. — Леонт помълча. — Или от това, което ти сам направи току-що с човека, който щеше да те убие. Какво би постигнала мозайката, ако си мъртъв на пода на една потилия? Какви творби тук биха устояли на времето, ако Робазес, пълководецът на басанидските армии, ни завладее за Царя на царете? Или ако го направят северняците, освирепели от мечата кръв? Или някоя друга сила, друга вяра, някой враг, за когото все още не знаем? — Леонт отново изтри потта от очите си. — Онова, което строим — дори Храмът на императора — е уязвимо и трябва да го браним.
Криспин го погледна. Не беше искал да чуе точно това.
— А войниците чакат вече много дълго да им се плати, нали? Заради Храма? Как ще се препитават блудниците на империята? — каза той горчиво.
Леонт се намръщи.
— Трябва да тръгвам. Охраната ми ще се оправи с тогова. — И добави: — Съжалявам, ако чумата е отнела скъпи на сърцето ти хора. Но човек все пак продължава напред след загубите.
Отвори вратата и излезе, преди Криспин да е успял да му отвърне — на никоя от думите му.
Малко по-късно Криспин също напусна парилнята. Слугите зацъкаха и заохкаха, като видяха отеклата му ръка, и настояха да я натопи в студена вода и да повикат лекар. Лекарят замърмори успокоително, стисна зъби и раздвижи ръката да се увери, че няма счупено. Предписа кръвопускане от дясното бедро, за да се предотврати натрупването на лоша кръв около отока, но Криспин отказа. Лекарят остави някаква отвара, която трябвало да се смесва с вино, и си тръгна, като клатеше глава, възмутен от невежеството на някои пациенти. Криспин дори му плати за услугите.
Реши да не пие отварата, но за виното беше на друго мнение и си поръча. Бяло. Седна и се замисли. Май нямаше и най-смътна надежда да осмисли и подреди в ума си току-що случилото се. Болката беше тъпа и постоянна, но поносима. Мъжът, когото беше пребил толкова жестоко, бе изнесен от охраната на стратега, според обещаното. Двамата войници на Карулус пребледняха, щом научиха за случилото се, но пък какво друго да направят?
Всъщност Криспин беше длъжен да си признае, че като цяло не се чувства зле. Не можеше да отрече облекчението си от това, че е преживял поредното нападение, както и че нападателят вероятно щеше да разкрие източника на опитите за убийство. Вярно беше дори — макар че това не му харесваше да си признае, — че справянето му сам носеше известна доза удовлетворение.