Той се обърна, готов да каже името си и да изчака да го поканят. Видя на прага тънката фигура на жена, облечена в тъмночервено, тъмнокоса, тъмноока и крехка. Остана му време само колкото да забележи всичко това и да осъзнае, че не е слугиня, преди тя да извика, да се хвърли в прегръдката му и да го зацелува с жадна страст. Пръстите й се вкопчиха в косата му и го придърпаха. Преди да е успял да реагира по някакъв смислен начин — двамата войници стояха и ги гледаха зяпнали, — устата й се доближи до ухото му. Криспин усети езика й, после я чу как прошепна трескаво:
— В името на Джад, престорете се, че сме любовници, моля ви! Няма да съжалите, обещавам ви!
„Какво правиш?“ — чу Криспин един смайващо познат му глас, дошъл сякаш отникъде. Сърцето му подскочи. Ахна стъписан, щом устните на жената отново се долепиха до неговите. Здравата му ръка се вдигна — покорно или неволно, не можеше да определи — и я задържа, докато тя го целуваше, като изгубена и спечелена отново любов.
„О, не! — чу той в главата си: ужасно познат глас, но с нов, печален тон. — Не, не, не! Това изобщо няма да мине! Само ще му спечелиш бой или смърт, който и да е“.
И в този момент някой, застанал в коридора, зад жената в прегръдките на Криспин, се окашля.
Жената в червената, дълга до коленете туника се откъсна от него, сякаш с болезнена неохота, а Криспин се стъписа отново: едва сега, със закъснение, осъзна, че уханието й му е познато. Беше парфюмът, за който му бяха казали, че има право да носи само една жена. А тази тук определено не беше императрица Аликсана.
Тази жена беше — освен ако ужасно не се беше объркал — Шайрин на Зелените, тяхната Първа танцьорка, прочут обект на болезнени страсти поне на един млад аристократ, с когото Криспин се бе запознал предния ден в една таверна, и най-вероятно на още много други мъже, млади или не. Беше също така дъщерята на Зотик от Варена.
А ридаещият, отчаян вътрешен глас, който току-що бе чул — два пъти — бе на Линон.
Изведнъж главата пак го заболя. Съжали, че изобщо беше напуснал баните. И хана. И дома си.
Жената отстъпи назад, ръката й се задържа на туниката му, плъзна се по нея, сякаш не искаше да се отдели от него. Накрая тя се обърна към мъжа в коридора.
И щом проследи погледа й, смазан от толкова много неща наведнъж, Криспин едва успя да се сдържи да не се разсмее като дете или малоумен глупак.
— О! — възкликна жената и покри устата си с длан, удивена. — Така и не чух, че си ме последвал! Скъпи приятелю, простете ми, но не можах да се сдържа. Разбирате ли, това е…
— Вие май наистина бързо печелите благоволение, нали, родиецо — каза Пертений от Евбулус, секретар на върховния стратег, когото Криспин съвсем преди малко бе видял да излиза през мъглата от пара. А този мъж беше видял да поднася перла на императрицата предната нощ.
Днес Пертений бе облечен изключително добре, в тънък лен в синьо и сребристо, извезан, с тъмносиньо наметало и мека шапка в същия цвят. Тъмното дългоносо лице на секретаря беше пребледняло и — не изненадващо при създалите се обстоятелства — тесните му наблюдателни очи не бяха особено сърдечни, докато оглеждаха преценяващо сцената на входа.
— Вие… познавате ли се? — промълви колебливо жената. Криспин забеляза, докато все още се мъчеше да сдържи смеха си, че тя вече също е пребледняла.
— Родийският художник беше представен снощи в двора — каза Пертений и добави сърдито: — Той едва-що пристигна в Града.
Жената прехапа устна.
„Предупредих те! Предупредих те! Заслужи си всичко, което става сега!“ — каза назидателният глас на нявгашната Линон. Прозвуча далечен, но Криспин го чуваше вътре в себе си като преди.
Не говореше на него.
Изтласка от ума си възможните изводи от това и погледна с жал тъмнокосата дъщеря на алхимика. Невъзможно беше да се престорят на любовници, разбира се, нито на близки приятели дори, но…
— Признавам, че не очаквах толкова радушно посрещане — подхвърли небрежно. — Явно много обичаш скъпия си баща, Шайрин. — И продължи усмихнат, за да й остави време да го осмисли: — Добър ви ден, секретарю. Двамата с вас май посещаваме едни и същи домове. Любопитно. Щях да ви търся в баните, да изпием по чаша вино. Говорих със стратега, който бе така добър да ме удостои с компанията си. Добре ли сте след късното ви задължение снощи?
Секретарят зяпна. Много приличаше на риба на сухо така. Ухажваше тази жена, разбира се. Трябваше да е очевидно, въпреки че младите симпатизанти на Зелените не му го бяха казали вчера.
— Стратегът? — възкликна Пертений. — Нейният баща?
— Моят баща — повтори Шайрин с уместно колеблив тон.
— Нейният баща — потвърди добродушно Криспин. — Зотик от Варена, от когото ви нося новини и съвет, както обещах в съобщението си вчера. — Усмихна се любезно на секретаря и се обърна към жената, която вече го гледаше с непристорено удивление. — Надявам се, че не се натрапвам на уредена среща?