Криспин я погледна. Спомняше си алчната физиономия на секретаря от предната нощ, очите му, пробягващи от императрицата към него и отново към Аликсана и разпуснатата й дълга коса.
— Може да не е толкова безвреден. Приказващите не са съвсем безвредни, знаете ли, особено ако приказките им са жлъчни.
Тя сви рамене.
— Аз съм танцьорка. Винаги има слухове. Ще пийнете ли вино? Наистина ли идвате от кучия син, тъй наречения ми баща?
Изрече го небрежно.
Криспин примига.
— Да, ще пия и да — от него. Иначе едва ли щях да мога да измисля такава история — отвърна той също небрежно.
Тя мина покрай него и той я последва по коридора. В дъното имаше врата към двор с малък фонтан и каменни скамейки, но беше твърде хладно да се седи отвън. Шайрин зави към една уютна, добре обзаведена стая, в която гореше огън, плесна с ръце и тихо се разпореди на явилата се веднага слугиня. Беше възвърнала самообладанието си.
На Криспин му бе трудно да опази своето.
На едно дървено, обковано с бронз сандъче, поставено до стената край огъня, лежеше на гръб като захвърлена играчка малка птица от кожа и метал.
Шайрин извърна лице от слугинята я проследи погледа му.
— Това всъщност е подарък от моя безкрайно вдетинен баща. — Усмихна се. — Единственото, което изобщо съм получавала от него в живота си. Преди години. Писах му, че съм дошла в Сарантион и са ме приели за танцьорка при Зелените. Не знам защо си направих труда да му кажа, но той отговори. Само този единствен път. Каза ми да не ставам проститутка и ми изпрати тази играчка. Детска играчка. Пее, ако я навиеш. Доколкото разбирам, той ги прави. За развлечение. Виждали ли сте изобщо птиците му?
Криспин преглътна и кимна. Чуваше в ума си — не можеше да не го чува — един ридаещ глас в Саврадия.
— Да. Когато го посетих, преди да напусна Варена. — Поколеба се, седна на стола, който тя му посочи, най-близо до отъня. Вежливост за гостите в студен ден. Тя седна на другия срещу него и събра скромно крака в непогрешима поза на танцьорка. Криспин продължи: — Зотик, вашият баща… всъщност е приятел на мой колега. Марциниан. Честно казано, изобщо не го познавах дотогава. Всъщност не мога да ви разкажа много, дойдох само да ви известя, че изглеждаше добре, когато го видях. Много учен мъж. Ние… бяхме заедно един следобед. Беше така добър да ми предложи някои съвети за пътя.
— Пътувал е много, доколкото знам — каза Шайрин. Отново се намръщи. — Иначе нямаше да ме има, предполагам.
Криспин се поколеба. Едва ли беше редно да научава историята на тази жена. Но птицата беше тук, усмирена, лежеше на сандъчето. „За развлечение“.
— Майка ви ли… ви каза това?
Шайрин кимна. Късата й черна коса се полюшна над раменете. Не му беше трудно да види прелестта й: танцьорското изящество, енергичността, живостта. Тъмните й очи бяха завладяващи. Можеше да си я представи в театъра, изящните й съблазнителни стъпки.
— Ако трябва да съм справедлива, доколкото помня, майка ми никога не ми е казвала нещо лошо за него. Казваше, че обичал жените. Сигурно е бил чаровен мъж, привлекателен. Майка ми се канела да се оттегли от света, при дъщерите на Джад, когато той минал през селото ни.
— А след това? — попита Криспин; мислеше си за сивобрадия езически алхимик в самотния селски дом, сред неговите пергаменти и чудновати изделия.
— О, направи го. Сега е там. Родена бях и отраснах сред святите жени. Те ме научиха на молитви и четмо. Бях… дъщерята на всички, мисля.
— Тогава как…
Шайрин се усмихна. Можеше да е млада, ала усмивката й не беше невинна. Слугинята се появи с поднос. Вино, вода, купа с късни есенни плодове. Дъщерята на Зотик я освободи, сама смеси виното и поднесе чашата на Криспин. Той отново долови уханието й — уханието на императрицата.
Тя седна и го загледа одобрително.
— А вие кой сте? — Съвсем уместен въпрос. Килна леко глава настрани. Погледът й за миг мина покрай него, после се върна.
„Това ли е новият ни режим? Заглушаваш ме, освен когато имаш нужда от мнението ми? Колко мило! И да, наистина, коя е тази вулгарна оскоба?“
Криспин преглътна. Превзетият глас на птицата звучеше в ума му съвсем ясно и живо. Бяха в една стая. Поколеба се, след което излъчи в ума си: „Можеш ли да чуваш какво казвам?“ Нямаше отговор. Шайрин го гледаше и чакаше. Той се окашля.
— Казвам се Гай Крисп. От Варена. Художник съм. Майстор на мозайки. Поканен тук да помогна с Великия храм.
Тя притисна устата си с длан.
— О! Вие сте онзи, когото се опитали да убият снощи!
„Тъй ли? Великолепно! Чудесен тип, с когото да останеш насаме, трябва да кажа“.