Валерий! Валерий! Валерий!
Слава, слава на император Валерий!
Валерий Златния, на Златния трон!
Косата му наистина бе златна някога, преди много време, когато бе напуснал житните поля на Тракезия с други две момчета, беден като каменистата земя, но силен като за момък и готов да се труди, да се бие, да крачи бос през хладната мокра есен със северния вятър зад гърба, вятър, понесъл зима, чак до сарантийския военен лагер, та тримата да предложат службата си като войници на далечния император в невъобразимия Град, толкова отдавна, отдавна.
— Петрус, остани да вечеряш с мен.
Нощ. Западен бриз разхлаждаше стаята през отворените прозорци. Шум на падаща вода се носеше от фонтаните, а отдалече долиташе шепотът на вятъра в листата на дърветата в Имперските градини.
Двама мъже стояха в една стая в Преходния палат. Единият беше император, другият го бе направил император. В по-големия, по-официален Атенински палат, малко по-натам срещу градините, Апий лежеше в бляскаво великолепие в Порфирната стая, със златни монети на очите, със златен слънчев диск, стиснат в сгънатите му длани: плата и пропуск за предстоящото му пътуване.
— Не мога, чичо. Трябва да изпълня някои обещания.
— Тази нощ? Къде?
— При фракциите. Сините бяха много полезни днес.
— А, Сините. И тяхната най-обожавана актриса? Тя беше ли много полезна? — Този път гласът на стария войник прозвуча лукаво. — Или ще е полезна по-късно вечерта?
Петрус не изглеждаше смутен.
— Алиана ли? Чудесна танцьорка. Винаги се смея на комичните й етюди на сцената. — Ухили се. На кръглото му гладко лице нямаше и следа от лукавство.
Погледът на императора бе навъсен, не беше поглед на човек, когото можеш да заблудиш. След малко той отрони:
— Любовта е опасна, племеннико.
Изражението на по-младия мъж се промени. Той помълча, после кимна.
— Може да е. Знам го. Ти… не одобряваш ли?
Добре премерен въпрос, и на място. Как би могло неодобрението на чичо му да засегне каквото и да било от нещата, които щеше да прави тази нощ? След събитията през този ден?
Валерий поклати глава.
— Всъщност не. Ще се преместиш ли в Имперския прецинкт? В някой от дворците? — Бяха шест, пръснати из огромния терен. И вече всички бяха негови. Трябваше да ги опознае добре.
Петрус кимна.
— Разбира се, стига да ме удостоиш. Но едва след като свършат траурните ритуали и инвеститурата, и церемонията на Хиподрума в твоя чест.
— Ще я доведеш ли тук с теб?
Погледът на Петрус, пряко в упор, беше също толкова откровен.
— Само ако ти одобриш.
— Няма ли закони? Някой каза нещо, спомням си. Актриса не можела да…
— Ти вече си източникът и изворът на всички закони в Сарантион, чичо. Законите могат да се променят.
Валерий въздъхна.
— Трябва пак да поговорим за това. И за началниците на служби. Гесий. Адраст. Хиларин… не му вярвам. Никога не съм му вярвал.
— С него е свършено тогава. Боя се, че и с Адраст. Гесий… е по-сложен. Знаеш ли, че се изказа за теб в сената?
— Каза ми го. Важно ли е?
— Може би не, но ако беше говорил за Адраст — колкото и невероятно да звучи, — това можеше да направи нещата… по-неприятни.
— Ти вярваш ли му?
Императорът загледа измамно безизразното кръгло лице на племенника си. Петрус не беше войник. Не приличаше и на придворен. Държеше се, повече от всичко друго, като схолар от старите езически школи, реши Валерий. Но у него имаше амбиция. Огромна амбиция. Амбиция с цената на империя. Имаше повод да го знае — сега, тук, където вече беше.
Петрус леко разпери меките си ръце.
— Откровено ли? Не съм сигурен. Казах, че е сложно. Наистина ще трябва да поговорим повече. Но тази вечер ти се полага да се отмориш, а аз може би ще си разреша същото, с твое позволение. Позволих си волността да поръчам пиво за вас, чичо. На бюфета е, до виното. Имам ли милостивото ви позволение да напусна?
Всъщност Валерий не искаше Петрус да си отиде, но какво можеше да направи? Да го помоли да седи с него в нощта, да го държи за ръка и да му говори, че ще е много хубаво да е император? Да не беше дете?
— Разбира се. Искаш ли екскубитори?
Петрус понечи да поклати глава за отказ, но спря.
— Може би ще е добре. Благодаря.
— Отбий се в казармата. Кажи на Леонт. Всъщност охрана от шестима гвардейци на смени за теб, отсега нататък. Днес някой използва тук сарантийски огън.
Твърде бързият поглед на Петрус разкри, че не знае точно как да изтълкува подхвърленото. Добре. Не биваше да е съвсем прозрачен за племенника си.