Криспин поклати глава.
— Каза, че децата не му пишат. Не знам дали беше сериозен.
— Той никога не отговаря — отряза Шайрин. — Две писма и една птица, това е всичко, което съм имала някога от баща си. — Вдигна чашата си. — Сигурно е пратил птици на всички ни.
Криспин изведнъж си спомни нещо.
— Аз… не го вярвам.
— О? И как бихте могли да знаете? — В гласа й имаше гняв.
— Каза ми, че е давал само веднъж една от птиците си.
Тя се вцепени.
— Казал ви е това?
Криспин кимна.
— Но защо? В смисъл…
Той имаше предположение, разбира се. Попита я:
— Има ли някой от вашите… родственици тук, в Града?
Шайрин поклати глава.
— Не, доколкото знам.
— Може би е точно затова. Той каза, че винаги се бил канил да отпътува до Сарантион, но така и не бил успял. Че това му носело разочарование. Може би това, че сте тук…
Шайрин погледна птицата, после — него. Нещо като че ли мина през ума й. После отвърна, като сви безразлично рамене:
— Е, представа нямам защо изпращането на една механична играчка ще е толкова важно за него.
Криспин извърна очи. Лицемерничеше, но трябваше да го прави. Той също, между другото. Щеше да му трябва време, за да обмисли и това. Всяка среща, която бе имал досега в този град, като че ли повдигаше пред него едно или друго предизвикателство. Напомни си твърдо, че е тук за работа. На купол. Невероятен купол високо над целия свят, връчен му в дар от императора и бога. Нямаше да си позволи да се въвлича в интригите на този град.
При тази мисъл стана, изпълнен с решимост. Беше възнамерявал да отиде в Храма този следобед. Това гостуване трябваше да е дребно отклонение. Отбиване по задължение.
— Не бих искал да прекалявам с гостоприемството ви към един неканен непознат.
Тя стана бързо — първото й непохватно движение. Направи я по-млада.
Той се приближи, усети отново уханието й. И трябваше да я попита, въпреки благоразумието:
— Аз… наскоро ми дадоха да разбера, че единствено на императрица Аликсана й е позволено да носи точно това… благоухание. Дали ще е не дискретно да попитам…
Шайрин изведнъж се усмихна, видимо доволна.
— Забелязахте значи? Тя ме видя да танцувам пролетта. Изпрати ми лично послание с бележка и стъкленица. Огласено бе, че в признание на изкуството ми в танца, императрицата ми е разрешила да използвам същото благоухание, което иначе носи само тя. Макар да е известно, че е благосклонна към Сините.
Криспин я погледна. Малка жива тъмноока жена, съвсем млада.
— Велика чест. — Поколеба се. — Подхожда ви също толкова, колкото и на нея.
Тя го погледна насмешливо. Нямаше как да не е свикнала с комплименти. Промълви с ирония:
— Връзката с властта все пак е привлекателна, нали?
Криспин се изсмя.
— Мили Джад! Ако всички жени на Сарантион са толкова умни като тези, с които вече се запознах…
Тя го погледна косо.
— Да? Какво следва от това, Гай Крисп? — Тонът й отново се извиси, преднамерено насмешлив. Въздействаше, длъжен бе да признае.
Не можа да измисли отговор. Тя се засмя.
— Ще трябва да ми разкажете за другите, разбира се. Една дама трябва да знае за съперничките си в този град.
Криспин я погледна. Можеше да си представи какво щеше да каже птицата й за това. Беше благодарен, че мълчи. Иначе…
„О, богове! Ти си позор! Посрамваш… всичко!“
Криспин стисна устни и бързо прикри това с ръка на устата. Явно не беше млъкнала. Явно дъщерята на Зотик си имаше свои начини да командва птицата си. Играеше си и с двамата, помисли той. Шайрин се усмихна лекичко и го поведе през коридора към входната врата.
— Ще се обадя пак — промълви Криспин на изхода. — Стига да може?
— Разбира се. Непременно. Ще събера малка компания за вечеря за вас. Къде сте отседнали?
Той назова хана.
— Ще си търся къща обаче. Вярвам, че служителите на канцелара ще ми намерят някоя.
— Гесий? Наистина? И Леонт се е срещнал с вас в баните? Властни приятели имате, родиецо. Баща ми е сбъркал. Едва ли ще ви потрябва някоя като мен за… каквото и да било. — Усмихна се отново, с умното изражение, опровергаващо думите й. — Елате да ме видите как танцувам. Колесниците приключиха, сега е театрален сезон.
Той кимна. Тя отвори вратата и отстъпи встрани да го пропусне.
— Още веднъж благодаря за посрещането. — Не беше сигурен защо го каза това. Да я подразни. Най-вече. Тя самата бе прекалила с това.
— О, боже — промълви Шайрин. — Няма да ми се разреши да забравя това, нали? Обичният ми баща ще се засрами. Не така ме е възпитал, разбира се. Лек ден, Гай Крисп — добави, като този път се задържа на малко, но откроимо разстояние. След всичките й насмешки той беше доволен от това.