След време бяха направени няколко твърде явни аналогии и немалко сложни, противоречиви поуки бяха извлечени от жестоките събития през едно утро, започнало студено, ветровито и сиво, продължило в осветено пространство за свещи и молитви и завършило с кръв на олтара и слънчевия диск зад него.
Пардос вече бе решил, че това е най-важният ден в живота му. Дори наполовина бе решил, леко поуплашен от необятността на тази мисъл, че би могъл да се окаже завинаги най-важният ден в живота му. Че нищо, никога, няма да може да се сравни с тази сутрин.
Седеше с Радулф, Куври и другите — седяха, не стояха! — в отсека, заделен за занаятчии: дърводелци, каменоделци, зидари, майстори на метални изделия, на стенописи, стъклари, творци на мозайка и всякакви още.
През последните няколко дни, по нареждане на кралския двор, работници бяха донесли и грижливо бяха подредили дървени пейки из цялото светилище. Беше странно усещане — да седиш в място за преклонение. Облечен в нова кафява туника — Марциниан беше купил нови дрехи на всички за това утро, — Пардос отчаяно се мъчеше едновременно да изглежда спокоен и зрял и да вижда всичко, което става във всеки изтекъл момент.
Знаеше, че трябва да се постарае да изглежда сдържан: вече не беше чирак. Вчера следобед Марциниан бе подписал документите — неговите, на Радулф и на Куври. Те вече официално ги освидетелстваха като майстори, можеха да служат при всеки творец на мозайки, който ги наеме, и дори — макар че това щеше да е глупаво — сами да си търсят поръчки. Радулф се връщаше в родната си Баяна — винаги бе твърдял, че ще го направи. В този летен курорт щеше да си намери много работа. Беше родиец, семейството му се познаваше с разни хора. Пардос беше от антите и не познаваше никого извън Варена. Двамата с Куври щяха да продължат да работят с Марциниан — и с Криспин, стига някой ден да се върнеше от бляскавия и опасен Изток. Пардос не бе очаквал толкова остро да му липсва човек, който редовно го бе заплашвал, че ще му счупи ръцете и краката, но така си беше.
Марциниан ги беше учил на търпение, дисциплина, ред, на равновесието между въображаемо и възможно. Криспин го беше учил да вижда.
Сега той се стараеше да приложи тези уроци, като наблюдаваше цветовете на грубоватите антски първенци и на присъстващите тук знатни родийци, мъже и жени. Жената на Марциниан беше с шал с удивително тъмночервен цвят над тъмносивата роба. Приличаше на лятно вино. Майката на Криспин, от другата страна на Марциниан, бе облечена в дълго синьо наметало, толкова тъмно, че бялата й коса над него сякаш сияеше на светлината на свещите. Авита Криспина беше мъничка жена, сдържана, с изправен гръб, ухаеше на лавандулов цвят. Беше поздравила Пардос, Радулф и Куври по име, когато влязоха, и им беше поднесла благопожеланията си: никой от тях не беше имал и представа, че знае за съществуването им.
Вляво от високия олтар, там, където духовниците щяха да пеят литургиите за този ден и да извършат службата в памет на Хилдрик, бяха насядали най-изтъкнатите членове на кралския двор, около и зад своята кралица. Мъжете бяха брадати, строги, облечени в също така строги кафяви, червени и тъмнозелени одежди — ловни цветове, помисли си Пардос. Разпозна Юдрик, русокос и покрит с бойни белези — но чаровен, — бивш командир на северните кохорти, воювали с инициите, а сега канцлер на антските владения. Повечето други не познаваше. Стори му се, че някои от мъжете изглеждат леко недоволни от това, че са без мечовете си. Оръжията, разбира се, бяха забранени в храма и Пардос виждаше ръце, шарещи нервно по колани от злато и сребро, без да намерят там нищо.
Самата кралица седеше на висок стол, поставен между първия ред дървени пейки. Беше великолепна, но и малко плашеща в белите си сутрешни роби и с белия копринен воал, скриващ лицето й. Само полутронът, на който седеше, и пурпурната ивица на меката шапка, придържаща воала, я отличаваха днес като кралска особа. Марциниан им беше казвал, че жените, майките и дъщерите винаги са носили булото в славните дни на Родиас при погребението на мъж или в деня на помена му. Облечена и скрита така, кралицата се извисяваше над всички, изглеждаше в очите на Пардос като фигура, дошла от историята или пък от приказките за други, фантастични светове, разказвани край нощния огън.