Другият не помръдна от мястото си, заслонил кралицата само с тялото си. Оръжие нямаше.
— Прибери меча си! — извика отново духовникът от олтара. — Това е безумие, в свято място!
— Убий я вече! — чу след това Пардос равен и тих глас, но ясно откроим, от седящите около Гизел анти.
После някой изпищя. Светлината на свещите се разлюля от движението на човешки тела. Мозайката отгоре сякаш потръпна и се измести във вихъра от светлини.
Кралицата на антите се изправи.
С изпънат като копие гръб, тя вдигна ръце и отметна назад булото си, а после смъкна меката шапка с кралската пурпурна ивица и нежно я положи на високия стол тъй, че всички мъже и жени да могат да видят лицето й.
Не беше кралицата.
Кралицата беше млада, златокоса. Всички го знаеха. Тази жена вече не беше млада, а косата й бе тъмнокафява, посивяла на места. Но в очите й имаше хладен, царствен гняв, когато заговори на мъжа пред себе си, зад застаналия помежду им ням:
— Ти смъкна маската си на предател, Агила. Предай се сам на правосъдието.
Потният Агила изгуби и последните останки на самообладание. Пардос виждаше зяпналата му уста, широко отворените изумени очи, чу злостния, скверен и пълен с ярост вик.
Невъоръженият ням загина пръв. Мечът на Агила се завъртя в дивашки замах и го посече под ъгъл през горната част на гърдите, заби се дълбоко в шията. Агила изтръгна острието, докато мъжът падаше без звук, и Пардос видя как кръвта швирна из святия храм и оплиска духовниците, олтара и свещения диск. Агила прекрачи през рухналото тяло и заби меча си право в сърцето на жената, представила се за кралицата и осуетила деянието му.
Тя изкрещя в предсмъртна агония и рухна назад върху пейката до стола. Едната й ръка се вкопчи в острието, пронизало гърдите й, сякаш за да го забие още по-дълбоко в себе си. Агила го изтръгна дивашки, като направо преряза дланта й.
Навсякъде вече се разнасяха писъци. Хората в паника напираха към изхода, почти обезумели. Пардос видя как един познат чирак залитна, падна на пода и изчезна от погледа му. Видя как Марциниан стисна здраво жена си и майката на Криспин за лактите и как навлязоха в изпадналото в паника множество и се втурнаха към изхода с всички останали. Куври и Радулф бяха зад тях. Куври се пресегна напред и хвана другата ръка на Авита Криспина, за да я заслони.
Пардос остана на мястото си, прав и замръзнал.
След това така и не можеше да каже защо точно го направи. Стоеше и гледаше. Някой трябваше да гледа.
И докато наблюдаваше така — много съсредоточено всъщност, като замръзнала точка сред вихрещия се наоколо хаос — Пардос видя как канцлерът, Юдрик Златокосия, пристъпи напред от мястото си до падналата жена и изрече с глас, който отекна:
— Прибери меча си, Агила, или ще ти бъде отнет. Това, което направи тук, е нечестиво, вероломно и няма да ти се позволи нито да избягаш, нито да живееш.
Държеше се удивително спокойно, помисли си Пардос. Агила бързо се обърна към Юдрик. Пространството около тях се бе разчистило, хората бягаха от храма.
— Шибай се с камата си в задника, Юдрик! Шибана конска мършо! Направихме го заедно и няма да ми се отмяташ тепърва. Само едно хвърляне на зара избра кой от двама ни да застане тук. Да си предам меча? Тъпак! Да извикам ли войниците си да се разправят с теб тук на място?
— Извикай ги, лъжецо — отвърна другият с равен, почти гробовен тон. Стояха на по-малко от пет крачки един от друг. — Няма да ти отвърнат. Моите вече се оправиха с тях — в горите, където си мислеше, че ще можеш да ги скриеш.
— Какво?! Измамен кучи син!
— Колко забавно, че го казваш точно ти, след всичко, разиграло се тук — отвърна Юдрик и бързо отстъпи назад и добави, много настойчиво: — Винцерас! — защото побеснелият Агила скочи към него.
Отгоре имаше не особено висок пасаж: място, където да свирят музиканти, без да се виждат, за тихо усамотение на духовници или за тих приют от студения зимен или есенен дъжд. Стрелата, която уби Агила, магистъра на антската конница, дойде оттам. Той рухна като отсечено дърво и мечът издрънча на пода в нозете на Юдрик.
Пардос вдигна очи. По пасажа имаше половин дузина стрелци. Пред очите му четиримата мъже с извадени мечове — хората на Агила — бавно пуснаха оръжията си на земята: предаваха се.
И умряха, щом звъннаха още шест стрели.
Пардос осъзна, че стои съвсем сам в заделения за занаятчиите сектор. Чувстваше се съвсем беззащитен. Не побягна, а бавно седна на мястото си. Дланите му бяха овлажнели, коленете — омекнали.
— Искрено се извинявам — каза спокойно Юдрик, вдигнал очи от мъртвите към тримата свещеници, застанали безмълвно пред олтара. Лицата им бяха с цвета на суроватка, помисли Пардос. Юдрик оправи яката на туниката си и тежката златна верижка, която носеше на шията си. — Вече би трябвало да можем бързо да възстановим реда, да успокоим хората и да ги върнем. Това е политически въпрос, много неприятен. Изобщо не ви засяга. Вие, разбира се, ще продължите церемонията.