— Какво? Нищо няма да продължим! — отвърна, стиснал челюсти, дворцовият духовник, Сибард. — Самото допускане е нечестиво богохулство. Къде е кралицата? Какво е станало с нея?
— Мога да ви уверя, че съм по-загрижен да го науча и от вас — отвърна Юдрик Златокосия. Пардос гледаше напрегнато, а думите на Агила още кънтяха в главата му: „Направихме го заедно“.
— Смея да допусна — добави Юдрик невъзмутимо, към никого и към всички останали в храма, — че трябва да е била известена за злия заговор на Агила и е предпочела да се спаси, вместо да присъства на святата литургия в памет на баща й. Едва ли може една жена да бъде обвинена за това. Но случаят все пак повдига… някои въпроси. — Юдрик се усмихна.
Пардос щеше да запомни тази усмивка. След кратка пауза Юдрик продължи:
— Възнамерявам да възстановя реда тук, а след това да го наложа и в двореца — в името на кралицата, разбира се — докато не установим къде точно е тя. После — продължи русокосият канцлер — ще трябва да решим как да действаме тук във Варена, а и в цяла Батиара. Междувременно — добави с много хладен, не търпящ възражения глас, — струва ми се, че не ме разбрахте добре, ваши преосвещенства. Чуйте ме: не ви моля да направите нещо, казах да го направите. Тримата ще продължите церемонията с освещаването и траурния помен или вашата смърт ще последва смъртта на тези предатели. Повярвай ми, Сибард. Нямам пререкания с теб, но можеш да загинеш тук или да живееш, за да постигнеш целите, които си поставил пред себе си и пред нашия народ. Свети места са били освещавани с кръв и преди.
Дългокракият, дълговрат Сибард от Варена го изгледа за миг.
— Няма цели, които бих могъл да постигна, ако ти се подчиня. Заупокой ме чака на загиналите тук и утешение, което да дам на близките им. — Обърна се, слезе от платформата пред олтара и излезе през страничната врата. Пардос видя как Юдрик присви очи, но не отвърна нищо. Друг антски благородник, по-дребен и с гладка брадичка, но с дълги кафяви мустаци, застана до него и Пардос видя как стисна здраво канцлера за рамото, докато Сибард минаваше покрай тях.
Загледан право напред, Юдрик вдиша дълбоко. Този, който вече редеше отривисти заповеди, беше по-дребният мъж. Стражи започнаха да бършат с наметалата си кръвта там, където бяха загинали жената и немият. Беше много. Изнесоха телата им през страничния изход, а после — и това на Агила и убитите му хора.
Други войници излязоха на двора, откъдето още се чуваха виковете на изплашената тълпа. Бяха им наредили да заповядат на множеството да се върне. Да съобщят, че церемонията ще продължи.
По-късно, докато го премисляше, Пардос щеше да се удиви, но повечето от онези, които се бяха втурнали навън, тъпчейки се едни други в паниката, наистина се върнаха. Не знаеше какво говори това за хората, какво значи то за света, в който живееха. Курви се върна, Радулф също. Марциниан и двете жени — не, за радост на Пардос.
Самият той остана на мястото си. Погледът му се местеше от Юдрик и мъжа до него към двамата останали пред олтара духовници. Единият се обърна, погледна слънчевия диск, после пристъпи и с крайчеца на расото си изтри кръвта по него, а сетне и кръвта на олтара. Когато отново се обърна и се върна на мястото си, Пардос видя тъмните петна съсухрена кръв на жълтото расо — и видя, че мъжът плаче.
Юдрик и другият до него заеха местата си, точно където седяха и преди. Двамата свещеници се озърнаха боязливо към тях, вдигнаха отново ръце, четири длани навън, и замълвиха в безупречно ритуално съзвучие:
— Святи Джад! Нека бъде Светлина за всички сбрани тук твои чеда, сега и в бъдните дни.
А хората в храма заотвръщаха, разпокъсано отначало, после — все по единно и ясно. Отново заговориха свещениците — и вярващите се отзоваха.
Щом литургията започна, Пардос стана тихо, мина покрай Куври и Радулф, и седящите зад тях към източния проход, после тръгна към струпалите се хора под мозайката на Джад и Хеладик, с неговия дар — огъня, и излезе през вратите на студения двор, по пътеката и през портата, далече.
В мига, в който един мъж и една жена, които бе обичала от детството си, загиваха в посветения на баща й храм, кралицата на антите стоеше, загърната в кожено наметало, на кърмовото перило на кораб, изпънал платна на изток от Миласия през бурното море. Взираше се назад, към брега на северозапад, където трябваше да е Варена, някъде там, далече зад поля и гори. В очите й нямаше сълзи. Имало беше преди, но тук не беше сама, а за да прояви една кралица видима скръб, е нужна самота.