Горе, на главната мачта на гладкия лъскав кораб, подмятан от силния вятър, се вееше пурпурен лъв и слънчев диск на синьо поле: знамето на Сарантийската империя.
Шепата имперски пасажери — куриери, военни, данъчни служители, инженери — щяха да слязат в Мегарион и да благодарят на Джад за безопасното пътуване през вятър и пенести вълни. Твърде късно беше за плаване, макар и на късото разстояние през залива.
Гизел нямаше да е сред напускащите кораба. Тя плаваше по-надалече. Отплаваше към Сарантион.
Почти всички други на борда бяха като параван, маска, която да заблуди антските пристанищни служители в Миласия. Ако този кораб го нямаше в залива, другите пътници щяха да поемат по имперския път на северозапад до Саврадия и после отново на юг до Мегарион. Или пък щяха да вземат някой друг, не толкова луксозен, ако преценяха, че морето е безопасно за бърз преход през залива.
Този кораб, снабден с опитен екипаж, беше стоял на котва пред Миласия в очакване само на един пасажер — стига тя да реши да отплава.
Валерий Втори, Святият на Джад император на Сарантион, беше изпратил строго поверителна лична покана на кралицата на антите в Батиара, в която й предлагаше да посети великия Град, седалище на империята, славата на света, за да бъде удостоена там с високи почести и може би да обсъдят въпроси, засягащи жизнено Батиара и Сарантион в света на Джад — такъв, какъвто бе той в онази година. Кралицата беше предала — дискретно — преди шест дни на капитана на кораба в залива на Миласия, че приема.
В противен случай щеше да бъде убита.
Навярно бездруго щеше да умре, мислеше си Гизел, загледана назад над увенчаното с бели гребени море към отдалечаващия се роден бряг, и избърса сълзите, причинени от вятъра при кърмата, но само от вятъра. Сърцето я болеше като рана и мрачният, строг лик на баща й беше в ума й, защото знаеше какво щеше да помисли и да каже той за това бягство. Беше скръбно. Скръбно като всички други неща в живота й.
Качулката й се отвя назад от порива на соления вятър и откри лицето й за стихиите и за хорските очи, косата й се развя. Все едно. Хората на борда знаеха коя е. Нуждата от пълна предпазливост бе приключила, щом корабът вдигна котва с утринния отлив и я отнесе далече от трона, от народа й, от живота й.
Имаше ли път за връщане? Имаше ли спасителен курс между скалите на жестокия бунт у дома и тези на изток, където почти със сигурност чакаше армия, готова да си възвърне Родиас? И ако имаше такъв курс, ако той съществуваше в божия свят, щеше ли да е достатъчно мъдра, за да го открие? И щяха ли да й позволят да живее толкова дълго?
Чу стъпки на палубата зад себе си. Придружителките й бяха долу, и двете изнемощели от морската болест. Тук тя разполагаше с шестима от телохранителите си. Само шестима, които да я придружат и без Фарус, безмълвният, който толкова искаше да е до нея — но той винаги беше стоял до нея и заблудата щеше да се провали, ако не бе останал в двореца.
Този, който се приближи сега, не беше от охраната й, нито корабният капитан, мъж вежлив и почтителен в нужната мяра. Беше другият, онзи, когото бе поканила в двореца, за да й помогне да осъществи това бягство, мъжът, който й бе обяснил защо Фарус трябва да остане във Варена. Спомни си как заплака тогава.
Тя извърна глава и го погледна. Среден ръст, дълга сиво-бяла коса и брада, грубовато лице и дълбоко хлътнали сини очи, носеше кривак от ясеново дърво. Беше езичник. Трябваше да е — заради всичко друго, което беше.
— Вятърът е добър, казаха ми — заговори й Зотик, алхимикът. Гласът му бе дълбок и напевен. — Бързо ще ни отнесе до Мегарион, ваше величество.
— И там ще ме оставиш?
Грубо, но нямаше голям избор. Нуждаеше се отчаяно от някои неща; точно сега не можеше да говори за попътни ветрове. Всичко, всеки, който можеше да се окаже интрумент, трябваше да го превърне в свой инструмент, стига да може.
Алхимикът с обруленото, набръчкано от възрастта лице спря до перилото, на почтително разстояние от нея. Потръпна и се загърна още по-плътно в наметалото си, преди да кимне.
— Съжалявам. Както казах на тръгване, трябва да уредя някои свои неща в Саврадия. Благодарен съм за това пътуване. Освен ако вятърът не се усили много, в който случай стомахът ми ще поуталожи благодарността. — Усмихна й се.
Тя не му отговори. Можеше да накара войниците си да го вържат, да не го пуснат да слезе в Мегарион; съмняваше се, че моряците на императора ще се намесят. Но какъв смисъл щеше да има от това? Можеше да овърже тялото му с въжета, но не и сърцето и ума му към себе си, а точно това й бе нужно от него. От някого.