— Джад да ви води и брани през всичките ви дни, императоре.
— Вечната му светлина да е и над теб.
И за първи път в живота си Валерий Тракезиеца направи императорския знак за благослов над друг човек.
Племенникът му падна на колене, опря три пъти челото си в пода, притиснал длани до главата си, а после стана и излезе, спокоен както винаги, непроменен, макар всичко да се беше променило.
Валерий, император на Сарантион, наследник на Сараний Велики, който бе построил Града, и на цяла върволица императори след него и преди него в Родиас, върволица, проточила се близо шестстотин години назад, остана сам. Маслени светилници висяха от тавана и в скоби по стените, половин стотина свещи горяха велелепно. Спалнята му за нощта бе някъде наблизо. Не беше сигурен къде. Не познаваше този палат. Архонтът на екскубиторите никога не бе имал повод да влиза тук. Огледа стаята. Близо до прозореца към двора имаше дърво, направено от ковано злато, с механични птици в клоните. Бляскаха на мигащата светлина, обсипани с драгоценни и полудрагоценни камъни. Сигурно можеха и да пеят, стига да знае човек хитрината. Дървото беше злато. Беше изцяло от злато. Пое дълбоко дъх.
Отиде до бюфета и си напълни стакан бира. Отпи, после се усмихна. Истинско тракезийско пиво. Да, можеше да вярва човек на Петрус. Хрумна му, че може би трябваше да плесне с ръце за роб или имперски офицер, но такива неща само бавеха, а беше жаден. Имаше право да е жаден. Беше ден на дните, както казваха войниците. Петрус бе казал истината — имаше право на вечер без повече планове и задачи. Джад знаеше, предостатъчно дела го чакаха в идните дни. Първо, някои хора трябваше да бъдат убити — ако не бяха мъртви вече. Не знаеше имената на хората, хвърлили онзи течен огън в града — не искаше да ги знае, — но те не можеше да останат живи.
Отдалечи се от бюфета и се смъкна в дълбоко тапицирания стол с висок гръб. Тъканта беше коприна. Малко опит бе имал с коприна през живота си. Поглади я с мазолест пръст. Беше мека, гладка. Беше… копринена. Валерий се ухили. Харесваше му. Толкова години войник, в люта зима или сред южните пясъчни бури. Изпъна стегнатия си в ботуш крак, отпи отново дълбоко, отри уста с опакото на тежката си, нашарена с белези длан. Притвори очи, отново отпи. Реши, че иска да смъкнат ботушите му. Внимателно остави стакана върху нелепо крехката трикрака масичка от слонова кост, изправи гръб в стола, вдиша дълбоко и плесна три пъти с ръце, както Апий — Джад да съхрани душата му! — беше правил.
Три врати мигом се разтвориха широко.
Двайсетина души влетяха в стаята и се проснаха на пода в покорство. Видя Гесий и Адраст, после квестора на Свещения палат, градския префект, архонта на Императорската спалня Хиларин, комуто не вярваше, квестора на Имперските приходи. Всички най-висши служители на империята. Проснати пред него върху зелено-синия мозаичен под с морски създания и морски цветя.
Сред възцарилото се безмълвие една от механичните птици запя. Император Валерий се изсмя гръмко.
Много късно същата тази нощ морският вятър отдавна бе замрял до смътно дихание и почти целият Град бе заспал. Някои не спяха.
Сред тях — Святият Орден на безсънните в техните строги аскетични храмове. Безсънните вярваха — с яростна, ненакърнима преданост — че всички те, освен шепа братя, са длъжни да стоят в постоянно бдение и молитва през цялата нощ, докато Джад в слънчевата си колесница проправя опасния си път през мрака и жестокия лед под света.
Хлебарите също бяха будни и на работа, приготвяха хляба, който бе дар на империята за всички обитатели на славния Сарантион. Зиме нажежените пещи често привличаха хора от тъмното да подирят топлина — просяци, хроми, скитници, прогонени от домовете си или пък твърде нови в Святия град, за да са намерили вече подслон. Щом дойдеше сивият студен ден, щяха да се преместят при стъкларите и ковачите.
Сега, в знойно лято, почти голите хлебари се трудеха и кълняха край пещите, плувнали в пот, гълтаха цяла нощ водниста бира, без гости на праговете им освен плъховете, притичващи от сноповете светлина към сянката.
Факли, горящи в по-хубавите улици, осветяваха домовете на богатите, а стъпките и виковете на мъжете на градския префект предупреждаваха беззаконниците да са по-предпазливи из нощния град. Вилнеещите банди по-буйни привърженици — и Сините, както и Зелените си имаха своите озверели симпатизанти — обикновено не обръщаха внимание на патрулите или по-точно, самотният патрул бе склонен да проявява благоразумна дискретност, щом нагиздените брадясали привърженици на едната или другата партия се заклатушкаха пияни пред очите им от една таверна към друга.