Жени, освен тези, които се продаваха на Сини и Зелени, или патрицианки в носилки с въоръжен ескорт, не се мяркаха навън след мръкване.
Тази нощ обаче всички кръчми — дори най-мръсните каупони, където пиеха моряци и роби — бяха затворени заради смъртта на един и издигането на друг император. Потресаващите събития през деня като че ли бяха усмирили дори най-яростните привърженици на партиите. Нямаше викове, не се виждаха — нито се чуваха — пияни младежи в широките източни роби на Басания или с прическите на западните варвари да обикалят пустите улици.
Кон изцвили в една от конюшните на фракциите в Хиподрума, женски глас се чу през отворен прозорец над близката колонада: пееше припева на съвсем не целомъдрена песен. Засмя се мъж, а после и жената, а сетне и там се възцари тишина. Котка измячи тънко от една стреха. Дете проплака. Деца винаги проплакват в тъмното, някъде. Светът си беше такъв, какъвто си е.
Божието слънце минаваше в колесницата си през лед и виещи демони под света. Двете луни, почитани — извратено — като богини от киндатите, бяха залезли далече на запад в широкото море. Само звездите, които никой не наричаше святи, блестяха като пръснати диаманти над града, който Сараний бе основал, за да бъде Новият Родиас и да е повече от онова, което Родиас е бил някога.
„О, Град, Град, украса на земята, око на света, слава на творението на Джад, нима ще умра, преди да те видя отново?“
Тъй бе копнял Лисургос Матаниас, посланик в Басанидския двор преди двеста години в сърцето си за Сарантион, макар и сред пищното източно великолепие на Кабад. „О, Град, Град“.
Във всички земи, управлявани от този Град с неговите куполи и порти от бронз и злато, с палатите му и градините, и статуи, форуми и театри, и колонади, бани и дюкяни, и кантори на гилдии, кръчми и бардаци, и светилища, и великия Хиподрум, с тройните му стени откъм сушата, които нивга не са били превземани, и с дълбокия заслонен залив и пазените и пазещи моря, съществуваше изтъркана от времето фраза, означаваща едно и също на всяка реч и на всеки диалект.
Да кажеш за човек, че „пътува към Сарантион“, означаваше, че животът му е на ръба на промяна: че се пресяга към ненадейно величие, блясък, слава — или е на ръба на пропаст, последно и невъзвратимо пропадане, ако се е озовал пред нещо твърде огромно за плещите му.
Валерий Тракезиеца беше станал император.
Хеладик, когото някои почитаха като сина на Джад и чийто лик бе вграден в мозайката на свети куполи, бе умрял в колесницата си, за да донесе огъня от слънцето.
Част I
И чудо, птица ваяна от злато,
по-чудна от изваяното злато…
1.
Имперската поща, наред с повечето граждански служби в Сарантийската империя, след като Валерий Първи умря и неговият племенник, преименувал се подобаващо, взе Златния трон, беше под хегемонията на протоофициария.
Невероятно сложното поддържане на пощите — от наскоро завладените Мажритски пустини и Есперана в далечния запад до дългата, вечно местеща се Басанидска граница на изток, и от северната горска пустош на Карч и Москав до пустините на Сория и отвъд тях — изискваше значително вложение на човешка сила и ресурси и немалко реквизиране на труд и коне от онези селски общини, удостоени със съмнителната чест да имат имперски пощенски хан, разположен в тях или близо до тях.
Постът на имперски куриер, заеман от човека, натоварен със същинското пренасяне на обществена поща и дворцови документи, се отплащаше съвсем скромно и включваше почти непрекъснат режим на тежки пътувания, понякога през несигурни територии, в зависимост от варварската или басанидска активност през даден сезон. Фактът, че някои алчно се стремяха към такива постове, и всичките свързани с това подкупи, отразяваше по-скоро докъде може да отведе човек този пост след няколко години.
От куриерите на Имперската поща се очакваше да са отчасти шпиони за квестора на Имперското разузнаване, а усърдният труд в тази неизречена част от работата — съчетан с доста по-значителните подразбиращи се подкупи — можеше да помогне на човек да го назначат пряко на служба в разузнаването, с повече рискове, по-малко далечни пътувания и значително по-висока парична отплата. Наред с възможността най-накрая да се озове откъм приемащата страна на някои от разменяните подкупи.
Приближеше ли човек годините на късната си зрялост, едно назначение от Разузнаването обратно — да речем, до поддържането на някой важен пощенски хан — можеше всъщност да доведе до почетно пенсиониране: особено ако човекът беше умен, а ханът — достатъчно отдалечен от Града, за да може да си позволи повечко разреждане на виното и да увеличи приходите си, като приема пътници без изискуемите „разрешителни“.