Той беше на служба на императора. Тези неща се отразяваха пряко на величието и престижа на Валерий Втори и неговата славна императрица Аликсана. Фактът, че императрицата беше купувана и използвана в младостта си абсолютно по същия начин като пачаврата в хана, не беше тема за открито обсъждане на този етап от световния напредък. На човек обаче бе позволено да си има собствени мисли. Не могат да те убият затова, че си мислиш някои неща.
Пронобий издържа част от предписания период на въздържание, но една кръчма, която познаваше твърде добре — беше в Мегарион, пристанищния град и административен център на Саврадия — се оказа предвидимо изкушаваща. Този път не помнеше нито едно от момичетата, но всички бяха достатъчно палави, а виното беше добро. Мегарион се славеше с прилично вино, колкото и варварско да беше всичко друго в Саврадия.
Нещастен инцидент — сбиване с някакъв недодялан чирак и един търговец на хеладикийски икони — го остави със спукана брадичка и изкълчено рамо, което наложи ново медицинско лечение и по-дълъг престой от предвиждането. Този престой не се оказа особено приятен след първите няколко дни, защото две от дашните доскоро момичета за жалост май бяха хванали болежка подобна на онази, от която трябваше да се цери досега, и съвсем открито обвиниха за това него.
Не го изхвърлиха, разбира се — все пак той беше имперски куриер, а момичетата бяха тела за продан, едното робиня — но храната му взе да пристига студена или прегоряла и никой не тичаше да помогне на човека с току-що наместено рамо да се оправя с плата и стакани. Тилитик вече се чувстваше сериозно обиден, когато реши, че се е оправил достатъчно, за да продължи пътуването си. Съдържателят на таверната, родиец по рождение, му даде поща за близките си във Варена. Тилитик я хвърли в едно сметище до пристанището.
Есента вече бе напреднала много повече, отколкото трябваше да е, и дъждовете бяха дошли. Той хвана едно от последните корабчета, влачещи се на запад през залива към Миласия, пристанището на Батиара, и слезе на кея под студен проливен дъжд, след като на няколко пъти бе опразнил червата си през корабното перило. Тилитик не обичаше много морето.
Град Варена — където варварските, все още на практика езичници анти, опустошили Родиас преди сто години и завладели цяла Батиара, държаха жалкия си малък двор — се намираше на три дни езда на запад — или два, ако бързаше. Тилитик нямаше никакъв интерес да бърза. Зачака да се извали — пиеше навъсен до пристанището. Реши, че раните му позволяват да постъпи така. Това пътуване се бе оказало много тежко. Рамото още го болеше.
А беше харесвал онова момиче в Тракезия.
В хубавото време Пардос беше навън край пещта и приготвяше негасената вар за подложката. Горещината от огъня беше приятна, когато вятърът се усилеше, и той обичаше да е в храмовия двор.
Присъствието на мъртвите под надгробните им стели не го плашеше, най-малкото — не и посред бял ден. Джад беше предопределил че човек умира. Войната и морът бяха част от света, създаден от бога. Пардос не разбираше защо, но и не държеше да разбере. Клириците, дори когато спореха за доктрината или хвърляха огън и жупел помежду си заради Хеладик, до един проповядваха покорство и вяра, а не суетно усилие да се разбере. Пардос пък разбираше че не е достатъчно мъдър, за да е суетен или да разбере.
Оттатък скулптрираните каменни надгробни стели на именитите мъртви се издигаше тъмна земна могила, още необрасла с трева — в северния край на двора. Под нея лежаха тела, взети от чумата. Беше дошла преди две години, а сетне — предното лято, изби твърде много хора; погребаха ги заедно с роби, пленени във война. Там също имаше варовита пепел и смесени с нея някои други вещества. Казваха, че помагала да се сдържат вгорчените души на мъртвите и онова, което ги е убило. Със сигурност пречеше на тревата да израсте отново. Кралицата бе заповядала на трима дворцови хейроманти и на един стар алхимик — те живееха извън крепостните стени — да хвърлят и обвързващи заклинания. Човек прави всичко, което може да измисли, след мор, каквото и да казват клириците или Върховният патриарх за езическите магии, нали така.
Пардос опипа слънчевия си диск и благодари на бога, че е жив. Загледа как черният дим на варницата се заиздига към белите забързани облачета и забеляза червените и златни петна из леса на изток. Птици пееха в синьото небе и тревата беше зелена, макар и с леко кафеникав оттенък, покрай сградата на самия храм, където следобедната светлина тънеше в сянката на новите стени.