Цветове, навсякъде около него в света. Криспин му беше повтарял неведнъж да се научи да вижда цветовете. Да мисли за тях, как играят един срещу друг и помежду си; да мисли какво става, щом облак затули слънцето — както сега — и тревата под него потъмнее. Как би назовал този оттенък в ума си? Как би го използвал? И къде? В морски пейзаж? Ловна сцена? Мозайка на Хеладик, издигащ се от есенна гора към слънцето? Погледни тревата — сега! — преди светлината да се е върнала. Представи си този цвят в стъклени и каменни тесери. Вгради го в паметта си, та да можеш да го вградиш във варта и да сътвориш мозаичен свят на стена или купол.
Стига, разбира се, да се възродеше стъкларството в завладяната Батиара, където някога правеха стъклото червено, синьо и зелено, в цветове, достойни за името си, за разлика от зацапаните мехурести петнисти боклуци, които бяха получили със сутрешния товар от Родиас.
Марциниан, кротък човек и навярно подготвен за това, само въздъхна, когато разопаковаха спешно очакваните листове ново стъкло. Криспин чак се запени в поредния изблик на прословутия си сквернословен гняв и удари най-горния мръснокафяв лист, който трябваше уж да е червен, и дори се поряза.
— Това да е червено!? Не и този говнян цвят! — извика. Капките кръв капеха по кафеникавото стъкло.
Всъщност можеше и да е забавен в гнева си, стига ти да не си този, който му е дал повод да си изтърве нервите. Когато си пиеха бирата с комат хляб на обед или се връщаха към стените на Варена по залез-слънце след работа, ратаите и чираците разправяха безброй истории за Криспин: какво бил казал и какво направил. Марциниан беше заявил на чираците, че Криспин е гениален и велик; Пардос често се чудеше дали сприхавият нрав върви с това.
Тази сутрин беше споделил някои смайващо изобретателни идеи как да се разправят с доставчика на стъклото. Пардос дори не смееше да си помисли за счупените стъкла, пъхнати там, където предлагаше Криспин, докато сипеше гневни проклятия — въпреки че бяха на осветено място.
Марциниан, който трябваше да приеме калпавите листове, ги оглеждаше грижливо и от време на време въздъхваше. Просто не можеха да отхвърлят всичките. Първо, шансът да получат по-добро качество беше нищожен. Второ, времето работеше против тях, след като официалното препогребване и церемонията в чест на крал Хилдрик бяха насрочени от дъщеря му, кралицата, за първия ден след празника Дикания и щяха да се извършат тук, в наскоро разширения храм, който сега украсяваха. Вече беше средата на есента, гроздето беше обрано. Пътищата на юг бяха разкаляни след дъждовете от предната седмица. Шансовете да получат навреме ново стъкло от Родиас бяха толкова нищожни, че не си струваше да се обсъждат.
Както обикновено, Марциниан очевидно се бе примирил с положението. Все някак трябваше да се оправят и с това. Пардос знаеше че Криспин съзнава това като негов партньор. Просто имаше сприхав нрав. И държеше нещата да се правят както трябва. Може би прекалено, в несъвършения свят, който Джад бе сътворил за обиталище на смъртните си чеда. Пардос отново набързо направи знака на слънчевия диск и разбърка сместа с дългото гребло. Нямаше да е добър ден, ако се разсееше и оставеше улягащата се вар да се развали.
Криспин беше измислил доста изобретателни приложения на счупено стъкло.
Толкова се беше съсредоточил в изпичането на варовата смес, че чак подскочи, когато чу нечий глас — с непривичен акцент. Обърна се и видя мършав мъж със зачервено лице, в сивите и бели цветове на Имперската поща. Куриерският кон пасеше зад него, близо до портата. Всички чираци и ратаи бяха спрели работа и ги гледаха. Куриери от Сарантион не се появяваха тук всеки ден.
— Ти да не си глух бе? — каза мъжът язвително. Брадичката му беше насинена. Източният му акцент беше ясно изразен. — Казах, че съм Тилитик — сарантийска Имперска поща. Търся някой си Марциниан. Художник. Казаха, че бил тук.
Притесненият Пардос успя само да махне към храма. Марциниан дремеше на трикракото столче на прага, опърпаната му шапка бе нахлупена над очите да го пази от следобедното слънце.
— Глух и ням. Ясно — каза куриерът. Обърна се и закрачи през тревата към сградата.
— Не съм — отвърна Пардос, но толкова тихо, че онзи не го чу. И зад гърба на куриера махна припряно на двама от чираците да събудят Марциниан, преди да го е направил неприятният мъж.
Не беше заспал. От любимата си позиция — поне в приятен ден като този — на входа на храма Марциниан от Варена бе забелязал отдалече яздещия към тях куриер. Сивото и бялото ярко изпъкваха на синьо-зеления фон под светлината на слънцето.