Всъщност двамата с Криспин бяха използвали веднъж тази идея за ред Блажени жертви по дългите стени на частна капела в Баяна, преди години. Успехът беше само частичен — нощем, на светлината на свещ, ефектът съвсем не бе такъв, какъвто Криспин се беше надявал — но бяха научили доста, а в работата с мозайка главното беше да се учиш от грешките — нещо, което Марциниан обичаше да повтаря на чираците. Ако патроните бяха имали достатъчно пари, за да осветят подобаващо капелата нощем, щеше да е различно, но пък те двамата бяха знаели с какви ресурси разполагат, когато обмисляха творбата си. Вината беше тяхна. В работата си човек винаги трябва да се съобразява с ограниченото време и пари. Това също е урок, който трябва да се научи — и да се предаде.
Изгледа как куриерът спря при Пардос край пещта за вар, килна шапката си над очите и се престори на заспал. Имаше странно предчувствие. Представа нямаше защо. А след това така и не можа да даде достатъчно смислено обяснение, дори на самия себе си, защо изобщо направи онова, което направи по-късно в онзи есенен ден, и промени завинаги живота на толкова много хора. Понякога бог влиза в човека, проповядваха клириците. А понякога влизат демони или духове. В полусвета съществуваха сили, непонятни за ума на смъртните.
След няколко дни щеше да каже на учения си приятел Зотик, над чашите ментова отвара, че сигурно е имало нещо общо с чувството, че в онзи ден е остарял. След седмица непрестанен дъжд ставите на пръстите му се бяха подули болезнено. Но всъщност не беше това. Едва ли беше толкова слаб, че да позволи подобно нещо да го доведе до такава глупост. Но наистина не знаеше защо бе избрал — и то без каквото и да било предварително обмисляне — да откаже да бъде себе си.
Винаги ли разбира човек собствените си действия? Щеше да запита Зотик за това, докато седяха в селската къща на алхимика. Приятелят му щеше да му даде предсказуем отговор и да напълни отново чашата му с мента, смесена с още нещо, което да облекчи болката в ръцете му. Неприятният куриер дотогава отдавна щеше да е заминал накъдето го водеха пощенските му пратки. И Криспин също щеше да е заминал…
Та Марциниан от Варена се преструваше на заспал, а източнякът с носа и бузите на пияница се приближи до него и изхриптя:
— Ей, ти! Събуди се! Търся някой си Марциниан. Имперска покана за Сарантион!
Беше груб и нахален, каквито май бяха всички сарантийци, щом дойдеха в Батиара. Говореше високо и всички го чуха. Явно държеше да го чуят. Работата в храма, разширен, за да приюти подобаващо костите на крал Хилдрик, умрял от чумата преди по-малко от година, беше спряла.
Марциниан се престори, че се пробужда от следобедната дрямка под есенното слънце. Примига като бухал срещу имперския куриер, а после посочи с изпънат пръст вътре в светилището — и нагоре към стария си приятел и колега Гай Крисп. Криспин, високо на скелето под покрива, се мъчеше да накара калнокафявите тесери да заприличат на ярко сияещия свещен огън на Хеладик.
И още щом посочи, Марциниан се учуди на себе си. Покана? В Града? А той си играеше момчешки игри? Никой нямаше да позволи някакъв арогантен сарантиец да го отведе, но все пак…
В последвалата тишина един глас, който всички познаваха много добре, изведнъж прокънтя със злочеста яснота. Резонансът в храма, впрочем, беше много добър.
— Кълна се в кура на Хеладик, филии ще режа от задника му с това идиотско стъкло и ще го накарам да изяде собствения си гъз парче по парче, заклевам се в Святия Джад!
Куриерът се смая.
— Нали търсиш Марциниан — каза услужливо Марциниан. — Там е, горе. Ядосан е.
Всъщност вече не беше ядосан. Богохулното сквернословие, което беше изръсил, бе почти неволно. Понякога казваше каквото му дойде, без дори да се усети, че говори на глас, особено ако някое предизвикателство в техниката погълнеше изцяло ума му. В този момент беше обсебен от проблема как да накара факела на Хеладик да сияе червен, след като не разполагаше с нищо, което да му свърши работа. Ако имаше поне малко злато, щеше да прилепи парчетата стъкло на златен фон и така да стопли цвета, но злато за мозайка бе глупав блян в Батиара след войните и чумата.
Хрумнала му беше една идея обаче. Горе на високото скеле Гай Крисп от Варена редеше късчета мрамор с червени жилки от равнината Пезелана в меката лепкава варна подложка на купола, размесени с най-добрите тесери, които бяха успели да измъкнат от жалките листове стъкло. Стъклените късчета подреждаше под ъгли в основата, за да улавят и отразяват светлината.