„Ядосан е“, беше казал глупакът на входа. Глупакът още седеше на столчето си и наблюдаваше двамата изпод нещо окаяно, навремето вероятно било плъстена шапка. Междувременно глухонемият чирак беше влязъл в храма, заедно с всички други.
Точно това трябваше да е великолепният, отекващ миг, в който Тилитик да направи прокламацията си, да приеме благосклонно изломотената от слисания художник благодарност от името на канцелара и Имперската поща, а после да се запъти към най-добрата странноприемница, която Варена можеше да му предложи, плюс няколко монети отгоре, които да похарчи за вино с подправки и жена.
— Е, и? Ето ме. Ти кой си? Какво искаш?
Гласът на майстора на мозайки се оказа твърд като очите му. Погледът му, щом остави лицето на Тилитик и подири това на по-възрастния мъж на входа, съвсем не стана по-малко неприязнен. Неприятен характер, изцяло.
Тилитик беше искрено потресен от подобна грубост.
— Аз ли? Изобщо не искам нищо от теб. — Бръкна в торбата, измъкна дебелия пакет и го подхвърли презрително на художника. Той ловко го хвана с една ръка.
Тилитик продължи, почти съскаше:
— Ти очевидно си Марциниан от Варена. Колкото и недостоен да си, възложено ми е да заявя, че Трижди въздигнатият, Възлюблен от Джад император Валерий II те кани да се явиш пред него в Сарантион колкото е възможно по-бързо. Пакетът, който държиш, съдържа сума, която да ти помогне в пътуването ти, подпечатано разрешително, подписано лично от Имперския канцелар, което ти позволява да използваш Имперските пощенски ханове за нощувка и услуги, и писмо, за което съм сигурен, че ще намериш някой, който да ти го прочете. То указва, че те молят да предложиш услугите си и да помогнеш в украсяването на новия Храм на Святата Мъдрост на Джад, който императорът, в своята превелика мъдрост, в момента възстановява.
В храма последва тихо, облекчено бръмчене на гласове — поне чираците и по-дребните майстори, изглежда, схванаха значението на това, което Тилитик току-що беше казал. Хрумна му, че би могъл да помисли, за в бъдеще, да поднася официалните думи със същия грубоват тон. Имаше въздействие сам по себе си.
— Какво е станало със стария? — Червенокосият художник не изглеждаше развълнуван. Умствено изостанал ли беше, зачуди се Тилитик.
— Кой стар, тъп варварино?
— Задръж си обидите, или ще излезеш оттук с пълзене. Стария храм.
Тилитик примига. Тоя наистина беше малоумен.
— Заплашваш имперски куриер? Ще ти отрежат носа, ако вдигнеш ръка срещу мен. Старият храм изгоря преди две години, по време на метежа. Невежа ли си за събитията по света?
— Тук имаше чума — отвърна равнодушно мъжът. — На два пъти. А после гражданска война. Пожарите на другия край на света са маловажни в такива времена. Благодаря ти, че си донесъл писмото. Ще го прочета и ще реша какво да правя.
— Ще решиш? — изписука Тилитик. Мразеше начина, по който, изтъняваше гласът му, когато го изненадат. Същото го беше сполетяло, когато онова проклето момиче в Тракезия го бе помолило да го вземе със себе си. Беше се затруднил, докато докара подходящия тон за тъй наложителната беседа за потеклото си по майчина линия.
— Ами да де — отвърна майсторът. — Нали каза, че това е предложение и покана, а не заповед като към роб.
За миг Тилитик беше твърде слисан, за да може да проговори. После се стегна и доволен, че гласът му отново е под контрол, заговори грубо и отсечено:
— Само роб няма да схване какво означава това. Изглежда, си страхливец и човек без стремежи. В такъв случай, като роб, можеш да се заровиш тук, в жалката си бърлога, и да правиш каквото си щеш в прахта, а Сарантион няма да загуби нищо. Нямам време за повече приказки. Имаш си писмото. В трижди славното име на императора, желая ти лек ден.
— Лек ден — отвърна мъжът небрежно и се обърна. — Пардос — рече през рамо, — варовата подложка днес беше направена добре. И добре положена от Радулф и Куври. Доволен съм.
Тилитик излезе с тежки стъпки.
Империята, цивилизацията, славата и блясъкът на святия Град… всичко това прахосало по някакви си варвари, помисли си. На изхода спря пред по-стария мъж, който си седеше и го гледаше кротко.
— Шапката ти — изръмжа му ядосано Тилитик — е най-нелепото покривало за глава, което съм виждал.
— Знам — ухили се мъжът. — Всички ми го казват.
Пронобий Тилитик, кипнал от яд, яхна коня си и препусна сред облаци прах към стените на Варена.
— Трябва да поговорим — каза Криспин, без да откъсва очи от мъжа, който му бе разказал почти всичко, което знаеше.