Лицето на Марциниан беше печално. Той стана, намести смачканата си шапка — само Криспин от всички тук знаеше, че веднъж тя бе спасила живота му — и го поведе навън. Имперският куриер — ядът му му беше придал бързина — препускаше бясно към града.
Погледаха го за миг, а после Марциниан излезе от двора и закрачи на юг, към малката горичка букове срещу гробната могила. Слънцето вече се бе снишило, вятърът се беше усилил. Една крава вдигна глава и ги изгледа, докато минаваха покрай нея. Криспин носеше пакета. Името „Марциниан“ беше изписано отгоре му с големи букви, в курсивен шрифт, доста елегантно. Печатът беше тъмночервен и изкусен.
Марциниан спря и седна на един пън. Бяха сами. Кос прелетя ниско вляво от тях и се скри в листака. В края на деня захладняваше. Синята луна вече се бе издигнала над гората, беше пълна.
Иландра беше умряла в ден, когато синята луна беше пълна, а момичетата — с раздрани рани, с омърсени тела, с грозно обезобразени лица, я бяха последвали при бога същата нощ. Криспин беше излязъл навън и бе видял луната, като рана в небето.
Подаде тежкия пакет на Марциниан и той го взе без думи. Погледна за миг името си, после счупи печата на канцелара на Сарантион. Мълчаливо започна да вади съдържанието му. Тежкото се оказаха сребърни и медни монети в кесия от филигран, както ги бяха уверили. Едно писмо обясняваше, точно както беше казал куриерът, че Великият храм е в процес на възстановяване и мозайките са главната част от цялата работа. Имаше няколко комплимента за добрата слава, на която се радвал Марциниан от Варена. И един официален на вид документ на превъзходна хартия, който се оказа, че е Разрешителното за Пощенските ханове. Марциниан чак подсвирна и показа свитъка на Криспин: беше подписан от самия канцелар, не от някой по-низш чиновник. И двамата бяха достатъчно добре запознати с висшите кръгове — макар и само тук в Батиара, сред антите — за да разберат, че това е висока чест.
Друг документ, сгънат три пъти, се оказа карта, показваща местоположението на пощенските ханове и по-малки места за отсядане по Имперския път през Саврадия и Тракезия до Града. Още един сгънат лист изреждаше имена на кораби в Миласия, на които може да се разчита за морски транспорт.
— Вече е твърде късно за търговски кораби — отрони замислено Марциниан и посочи датата на писмото. — Това е издадено в самото начало на есента. Нашият червенобузест приятел изобщо не е бързал да стигне дотук. Мисля, че наистина трябва да заминеш.
— Аз да замина?
— Да, ти. Ще се представиш за мен.
— Марциниане! Какво, в името на Джад…
— Аз не искам да замина. Стар съм. Ръцете ме болят. Искам да си пия греяното вино тази зима с приятели и да се надявам, че поне известно време няма да има войни. Нямам желание да пътувам за Сарантион. Тази покана е за теб, Криспин.
— Не е моето име.
— А трябваше да е. Ти вече от години вършиш повечето работа. — Марциниан се усмихна широко. — А и е крайно време освен това.
Криспин не отвърна на усмивката.
— Помисли. Разправят, че императорът бил покровител. Строител. Какво повече би могъл да поискаш в живота от възможността да видиш Града и да работиш там, обсипан с почести? Да сътвориш нещо, което ще остане задълго, и да бъдеш прочут?
— Топло вино и място край огъня в кръчмата на Галдера. — „И жена ми до мен нощем, докато умра“, помисли той, ала не го каза.
Марциниан поклати глава.
— Криспин, тази покана наистина е за теб. Не позволявай грешката им да обърка нещата. Те искат майстор на мозайки. Известни сме заради творбите ни в традицията на родийската мозайка. За тях е логично да искат някой от Батиара да участва в това, въпреки напреженията изток-запад, и ти знаеш кой от двама ни трябва да предприеме това пътуване.
— Но не аз съм поканеният. Ти си. Поименно. Дори да исках да замина. А не искам.
Марциниан, доста нехарактерно за него, каза нещо мръсно, включващо анатомията на Криспин, бога на гръмотевиците на басанидите и мълния.
Криспин примига.
— Ще почнеш да се упражняваш да говориш като мен, така ли? — Каза го, без да се усмихне. — Това вече съвсем ще обърне нещата, нали?
Лицето на възрастния мъж се зачерви.
— Не се опитвай дори да се преструваш, че не искаш да заминеш. Защо се престори, че не знаеш за храма им? Всички знаят за Въстанието на победата и пожара в Сарантион.
— А ти защо се престори, че не си ти?
Последва кратко мълчание. Възрастният мъж извърна очи към далечните гори.
— Марциниан, не искам да замина. Не е преструвка. Не искам нищо да правя. Знаеш го.
Приятелят му се извърна към него.
— Точно затова трябва да заминеш. Ти си твърде млад, за да спреш да живееш, Гай.