— Те бяха по-млади и не го искаха. Но спряха.
Каза го бързо, грубо. Не беше подготвен за думите на Марциниан. А трябваше да е подготвен, заговореше ли се за такива неща.
Беше тихо. Божието слънце червенееше на запад, готово да поеме пътя си през дългия мрак. В храмовете из цяла Батиара предвечерните ритуали скоро щяха да започнат. Синята луна се бе извисила над източните гори. Все още нямаше звезди. Иландра беше умряла, като повръщаше кръв, цялата покрита с черни отоци, които се пръскаха. Като рани. Момичетата. Момичетата му бяха умрели в мрака.
Марциниан смъкна смачканата си шапка. Косата му беше сива, почти бяла, обгръщаше плешивината му като венец. Каза съвсем кротко:
— И ще ги почетеш трите, като направиш същото? Още ли да сквернословя? Не ме карай. Не го обичам. Това писмо от Сарантион е дар.
— Тогава го приеми. Тук почти привършихме. Остава всъщност само бордюрът и излъскването, а после зидарите могат да довършат.
Марциниан поклати глава.
— Боиш ли се?
Веждите на Криспин се сбраха, щом се намръщи.
— Приятели сме от много време. Моля те, не ми говори по този начин.
— Да, приятели сме от много време. Други не бяха и няма да бъдат — неумолимо отвърна Марциниан. — Един на всеки четирима умря тук предното лято, след същия брой по-предишното. Казват, че другаде били и повече. Едно време антите почитаха мъртвите си със свещи и заклинания. И според мен все още го правят, в храмовете на Джад вместо в дъбови гори и по кръстопътища, но не… Гай, не като ги следват в смърт приживе.
Щом свърши, Марциниан наведе глава и замачка шапката в ръцете си.
Един на четирима. Две лета поред. Криспин го знаеше. Гробната могила зад тях бе само една от многото. Домове, цели квартали на Варена и други градове на Батиара все още стояха пусти. Самият Родиас, така и не възстановил се след разоряването от антите, бе кух, форуми и колонади екнеха от празнота. Казваха, че Върховният патриарх там, в своя палат, крачел сам из коридорите нощем и говорел с духове, невидими за хората. С чумата идваше лудостта. А и една кратка, дивашка война беше избухнала между антите също така, когато крал Хилдрик умря и остави само едно дете — дъщеря. Стопанствата и нивите навсякъде бяха изоставени, прекалено големи бяха, за да могат да ги обработват останалите живи. Имаше слухове как деца били продавани в робство от родителите си поради липса на храна и дърва за огрев през зимата.
Един на всеки четирима. И не само тук, в Батиара. На север сред варварите във Фериерес, на запад в Есперана, на изток в Саврадия и Тракезия, всъщност навсякъде из Сарантийската империя и в Басания, а навярно и отвъд нея, макар че слуховете не идваха от толкова далече. Самият Сарантион беше пострадал жестоко, както се говореше. Целият свят бе разкопан дълбоко от глада на Смъртта.
А Криспин бе имал три души в творението Джадово, с които да живее и които да обича — и трите си бяха отишли. Можеше ли знанието за други загуби да уталожи собственото му страдание? Понякога, полузаспал в дома си, с празната стъкленица вино до леглото, лежеше в тъмното и му се струваше, че чува дишане, глас, сякаш някое от момичетата вика в съня си в другата стая. Искаше да стане, да иде да го утеши. Понякога наистина се надигаше и само се събуждаше напълно, щом станеше, гол, и усещаше ужасяващата тишина около себе си в този свят.
Майка му беше предложила да отиде да живее при нея. Марциниан и жена му го поканиха за същото. Казваха, че е нездравословно да стои самичък, само със слугите си, в къща, пълна със спомени. Имаше стаи, които можеше да наеме над кръчми или странноприемници, там щеше да слуша звуците на живот отдолу или по коридорите. Бяха го подканяли, подтиквали го бяха много енергично да се ожени отново, след като бе изтекла почти година. Предостатъчно вдовици бяха останали с твърде широки за тях легла, а и предостатъчно млади момичета имаха нужда от достоен и заможен мъж. Приятелите му му го повтаряха непрекъснато. Май все още имаше приятели въпреки упоритите си усилия да ги разкара. Казваха му, че е надарен, прочут, че трябва да започне нов живот. Как можеше да не разбират нелепостта на всички тези неща?! Казваше им го, опитваше се да им го каже.
— Лека нощ — каза Марциниан.
Не на него. Криспин вдигна глава. Другите си тръгваха по пътя, по който куриерът беше отпрашил към града. Краят на един ден. Гаснещо слънце. Ставаше наистина доста студено.
— Лека нощ — повтори той и вдигна разсеяно ръка на мъжете, които работеха за тях, и на другите, заети с довършването на самата постройка. Отвърнаха им с весели възгласи. Защо да не са весели? Един работен ден бе свършил, дъждовете ги бяха подминали засега, зърното беше прибрано, зимата още не беше дошла, а вече си имаха и една чудесна нова клюка, с която да си чешат езиците тази вечер по кръчмите или край топлите огнища. Имперска покана за Марциниан в Града — и страхотен номер, изигран на надут куриер от Изтока.