Спря тази нишка на мисълта.
— Нищо такова не правя. Отказвам да приема, че съм толкова прозрачен. Може би — понякога — да съм малко неблагоразумен. Когато ме предизвикат. Този куриер е абсолютен глупак.
— И ти му го каза, разбира се.
Въпреки волята си Криспин се усмихна.
— Всъщност той каза, че аз съм глупакът.
— Което означава, че той не е, след като е толкова проницателен.
— Искаш да кажеш, че не е очевидно?
Неин ред да се усмихне.
— Моя грешка.
Той си наля нова чаша от бялото вино и я смеси наполовина с вода. Винаги го правеше в къщата на майка си.
— Няма да замина. Защо да ходя толкова далече? А и иде зима.
— Защото — каза Авита Криспина — не си съвсем глупак, сине. Говорим за Сарантион, Гай.
— Зная за какво говорим. А ти говореше като Марциниан.
— Той говори като мен. — Стара шега. Този път Криспин не се усмихна. Хапна още една лъжица супа — беше много хубава.
— Няма да замина — повтори по-късно на вратата, докато се навеждаше да я целуне по бузата. — Готвачът ти е прекалено добър, за да понеса мисълта за раздяла с него.
Тя миришеше, както винаги, на лавандула. Първият му спомен бе за тази миризма. Трябваше да е цвят, помисли си. Миризми, вкусове, звуци често притежаваха оттенъци в ума му, но този не. Цветът можеше да е виолетов, дори пурпурен всъщност — царственият цвят, — но миризмата не беше. Беше миризмата на майка му, просто това.
Двама слуги с криваци в ръце чакаха да го придружат до дома му в тъмното.
— В Изтока има по-добри готвачи от моя. Ще ми липсваш, дете — каза тя кротко. — И да ми пишеш редовно.
Криспин беше свикнал с това. Все пак изсумтя раздразнено на излизане. Погледна през рамо и я видя, застанала в светлината на вратата, облечена в тъмнозелена роба. Тя му махна и се прибра. Той зави на ъгъла, хората й вървяха от двете му страни, и бързо измина късото разстояние до дома си. Освободи слугите и постоя малко навън, загърнат в наметалото и вдигнал очи нагоре.
Синята луна, зареяна на запад в есенното небе. Пълна, както сърцето му беше пълно някога. Бялата луна, издигаща се откъм източния край на улицата и обрамчена от двете страни и отдолу от последните къщи и градските стени, беше блед нащърбен полумесец.
Хейромантите приписваха смисъл на такива неща. Всъщност приписваха смисъл на всичко по небето.
Криспин се зачуди дали би могъл да намери смисъл, който да припише на самия себе си. На онова, в което, изглежда, се беше превърнал през годината, откакто второто чумно лято го беше оставило жив, за да погребе сам жена си и двете си дъщери. В семейния парцел, до баща си и дядо си. Не в засипаната с вар могила. Някои неща просто не могат да се понесат.
Помисли за факела на Хеладик, който бе направил днес на купола. Все още оставаше, като приглушена сянка на цвят, тази гордост в занаята му, тази любов към него. Любов. Това ли все пак бе думата?
Искаше му се да види това свое последно творение на светлината на свещи: силен блясък на свещи и маслени светилници из целия храм, извисили огън, за да освети огъня, който той бе изваял от камък и стъкло. Имаше чувството — подхранено от опита, — че това, което бе сътворил, може донякъде да постигне ефекта, който бе искал.
Това, твърдеше Марциниан, било най-доброто, на което всеки човек на този грешен свят можел да се надява.
Щеше да го види, знаеше Криспин, на освещаването на храма в края на есента, когато младата кралица и нейните духовници и надути пратеници от Върховния патриарх в Родиас — ако не и самият патриарх — положеха официално костите на крал Хилдрик в мястото на вечния му покой. Нямаше да се скъпят за свещи и масло. В този ден щеше да може да прецени творбата си безпристрастно.
Така и не го направи, както се развиха събитията. Така и не видя своя мозаичен факел на купола на храма край стените на Варена.
Когато се обърна, за да влезе в къщата си, с ключ в ръка — след като, както обикновено, бе казал на слугите да не чакат — някакво шумолене го предупреди, но не достатъчно навреме.
Криспин успя да замахне с юмрук и да удари някакъв мъж в гърдите, силно. Чу тежко пъшкане, пое си дъх, за да извика, после усети, че нахлузиха някаква торба на главата му и опитно го стиснаха за гърлото, което едновременно го заслепи и задави. Закашля и подуши миризма на брашно, вкуси го. Изрита яростно, усети, че стъпалото му срещна нечие коляно или прасец, и чу друг приглушен вик. Заизвива се и се вкопчи в ръката, която го душеше. Не можеше да хапе изпод торбата. Нападателите му бяха безмълвни, невидими. Трима ли бяха? Четирима? Почти със сигурност бяха дошли за парите — нали проклетият куриер бе заявил пред целия свят, че са в пакета. Зачуди се дали ще да го убият, ако разберат, че не са у него. Реши, че е възможно. С част от ума си се зачуди защо се съпротивлява така упорито.